Преди много, много години имало едно вълче, което като поотраснало било оставено от майка си. То наблюдавало всички останали животни, по-конкретно – майките. Наблюдавало майките сърни, майките зайци, майките таралежи. Нескопосано и смешно им подражавало, взимайки част от движенията им и имитирайки поведението им. Вълчето се казвало Луна. Тя имало светло сиви оттенъци в козината си и обожавала луната. Но понеже не знаела какво да прави като види луната, а имала силно вътрешно чувство да прави нещо – експериментирала. Един път в чест на Луната скачала от надвисналите над поляната клони. Друг път тичала неуморно цяла вечер, гонейки Луната.Толкова нелепи комбинации правила в търсенето на правилното поведение за посрещане на луната, че поглеждайки я отстрани, то повече приличала на куче, което си гони опашката, отколкото на вълк. Един ден се озовала на стръмна скала точно по пълнолуние и дочула красива песен. Мелодията била тъжна, дълбока, но и зареждаща с вяра. Вълчето се запътило към мелодията. Бягало към нея. В един момент се озовало пред глутница вълчици. Те го гледали странно. То било още малко и не било за тяхната глутница. Вълчето също втренчено ги гледало, знаело, че трябва да остане с тях. Решило да привлече вниманието им като имитира разярен ловец. Вълчиците го погледнали странно и побягнали. Луна бързо ги подгонила и изпреварила и с ентусиазирано подскачане ги завела до място в скалите, което било чудно красиво. Скалната пролука била като фуния. Луна започнала да вие, а след нея и Вълчиците. Ехото от песента им се понесло из цялата долина, подсилено от скалната фуния. Луна станала част от глутницата. Започнала да става по-голяма вълчица, козината ѝ се сменила с по-груба, а не пухкавата бебешка. Дошло време да търси вълк за свой другар. С изящен вълчи танц привлякла вниманието на сребрист мъжки вълк. Двамата заедно започнали да се отделят от глутниците си и да се наслаждават на танца под луната заедно. Дошло време, в което Луна пожелала да стане майка-вълчица, но не знаела как. Отново отишла при скалата на Вълчиците и запяла песента на вълчицата- майка. Глутницата познала гласа ѝ и малко по малко към нея започнала да се присъединява песента на всички вълчици. Те леко я близнали по челото и затичали пред нея, водейки я на различни места. Първо отпила от ручей под лъчите на луната, след това се въргаляли в тревата със сутрешната роса, тичали в дъжда, яли чудни билки. Когато денят свършил и отново изгряла Луната, я оставили на поляната, на която се срещала със сребристия вълк. Луна стояла горда. Тя знаела, че вече е готова, защото Вълчиците я научили да бъде майка като слуша своя вътрешен вълчи вой, своята майчина песен.
Вълчиците остават сами малките си вълчета като поотраснат, за да се научат да се борят с трудностите, но те винаги са част от глутницата и трябва да намерят своята собствена вълча песен.
Автор: Александра Велева