Емануела е от хората, които можеш да слушаш с часове. Винаги има какво да ти разкаже, „да извади по някоя друга история от ръкава“. И нейната история е далеч от обикновените истории за това как една жена става майка. Тя е жената, която преживя тежкия инцидент с падналия асансьор в „Майчин дом“ преди 10 години. Тогава животът и се променя рязко, вместо да очаква, да роди и да отгледа първото си дете спокойно, съдбата избира за нея по-трудния път. И тя продължава напред. Казва, че случката я е променила за добро. Намира сили и воля да се справи с последствията. Днес е по-силна от всичко и е устремена към нови върхове заедно със семейството и в името на двете си прекрасни деца – Калоян и Самуил.
Срещаме се в един дъждовен февруарски ден в офиса на фондацията „Асансьорна безопасност“, която създава 4 години след инцидента. Разговорът ни започва за живота и преди това. Не искам да говорим директно за онзи ден. Искам да ми разкаже за онази Емануела, която е яздила коне докато превежда от английски. И някакси непринудено разговорът ни тръгва в тази посока – животът и преди и след случката. А срещата ни завършва на чаша кафе в нейния уютен и направен с много любов дом. Защото Емануела знае цената на живота, сякаш е надраснала битовизмите и дреболиите, с които се сблъскваме ежедневно. Тя може да говори увлекателно с часове, защото от нея има много какво да чуеш, а след това да си кажеш, че наистина животът е най-голямата ценност, която имаме.
На 16 години Емануела заминава сама в страната на неограничените възможности. В САЩ я отвежда спорта. Поканена е да учи и да тренира софтбол. Живее в семейството на единия от треньорите, които организират клиника по бейзбол за български отбори. Със заминаването си сбъдва и своята детска мечта. Учи в Edmonds Woodway high school. След завръщането си в България завършва средното си образование, което се оказа една нелека задача, тъй като трябва да приравнява предмети, за да може да и бъде издадена българска диплома за завършено средно образование. В същата година е приета да учи в Лесотехническия университет, където завършва специалност „Екология, опазване и възстановяване на околната среда“. Докато следва попада в Ловно стопанство „Искър“. Там набързо се научава да язди кон, за да може да превежда на клиентите на стопанството, докато те яздят. Научава много и днес си спомня с усмивка за този период от младостта си. Успяла е и от него да извлече житейски уроци.
С Димитър са семейство от 2005 година. От тогава започват да мечтаят за дом пълен с детски смях. Но, съдбата избира за тях по-дългия и труден път към пълната къща. И не само това, подлага Емануела на голямо изпитание. Днес Емануела е щастлива майка на двама сина и не крие годините си – 44, защото казва, че всички остаряваме, въпросът е колко красиво го правим.
Разкажи ми за теб, коя си ти Емануела?
Аз съм един огромен късметлия и много щастлив човек. Към днешна дата имам всичко за което съм мечтала. И в момента се наслаждавам. Но за да стигна до всичко това, за което съм мечтала преминах през много битки. Говоря за децата ни, за това с което се занимавам в момента, защото всичко това премина през едни дълбоки осмисляния и през много житейски уроци, и завърши с позитивни реализации.
Най-забавната част от моя живот е, че аз никога не съм се занимавала с това за което съм учила. Нямам обяснение за това, намирала съм себе си в различни области за развитие. Моята огромна мечта беше да бъда журналист, в САЩ се подготвях да бъда приета в България, специалност журналистика. Това не се получи, но за сметка на това завърших екология в Лесотехническия университет, а дори не знаех, че има такава специалност.
Какво си спомняш от студентските години?
Докато следвах имах невероятната възможност да попадна в едно неподозирано райско кътче, намиращо се само на час път, с кола от София, Ловно стопанство „Искър“, където оставих частичка от сърцето си и винаги ще се завръщам там с огромна любов и топли чувства. Тъй като по време на следването си станах член на Студентския клуб по опазване на околната среда, от там имах за задача да напиша статия за стопанството. Използвах практиките, които се организираха от университета на територията на стопанството и успях да се срещна с тогавашния директор, господин Иван Явричев, за да направя интервю с него. Невероятен човек и професионалист, който беше и мисля че все още е посветен на това райско парченце земя. Стопанството по онова време предлагаше ловен и конен туризъм за чужденци. Започнахме разговор. Дори не бяхме достигнали до средата, когато той ме прекъсна, ей така, изведнъж. „Да вземаш да ги хвърляш тези тефтери и тези химикалки. Търсиш ли работа? Искаш ли да бъде преводач на туристите в стопанството? Мечтаех да мога да яздя. За секунди пред очите ми тръгнаха сюжети, с мен, на седлото из тучните поляни на стопанството. Галопираща, свободна. Така започнаха и моите първи стъпки в преводачеството, а пък и в показването на красотите на България. От едно стопанство, и от гърба на коня. Бях измежду малкото шантави преводачи, които яздеха заедно с туристите, но това са едни от най-съвършените ми дни от живота. За тези мигове си спомнях толкова много пъти на болничното легло, след инцидента с асансьора. Именно тези спомени и желанието ми да бъда отново толкова добре, че да се кача на кон отново ме държаха през най-трудните ми периоди. Най-голямото щастие е, че първият ми син също пое от тази любов и до днес е влюбен в конете. След дипломирането в университета, започна трудната част, с намирането на работа. Оказа се, че аз не мога да си намеря работа по специалността. Отидох в бюрото по труда, там срещнах една дама, която към онзи ден беше мой ангел, която като видя че съм учила в чужбина, че знам езици, ми каза, че аз не съм за там. Свърза ме с частна агенция за подбор на висококвалифицирани кадри. Започнах работа в IBM в отдел „Обучения“, но преди това преминах интервю, на което ме попитаха дали ще се справя. Казах им, че ако не ми дадат шанс, няма да имам възможност да им кажа дали ще се справя. Справянето продължи около пет години, беше един интензивен процес на учене и прилагане на знанията в реално време, научих изключително много неща. Моята професионална кариера започна от една уникална мултикултурна среда, даде ми корпоративна култура, което е уникално за човек на 25 години и сега си давам сметка, че придобих много знания и умения. Едно невероятно професионално училище. След това отидох да работя в друга фирма, прекарах още 9 години в този бранш.
Кога разбра, че си бременна?
След черните прогнози, че едва ли някога ще имаме дете, дойде онзи светъл лъч. След три неуспешни стимулации и 6 години опити за забременяване, се появи една точица с тенденцията да се превърне в един прекрасен млад мъж към днешна дата.
Това се случи на 21 август 2009 година. Бяхме се върнали от море, усетих, че нещо не съвсем нормално се случва с мен и отидох на преглед при моята лекарка – Анелия Барбова – един прекрасен човек, с прекрасна огнено червена коса и винаги с огнено червено червило. Пред мен имаше една дама много бременна, която влезе преди мен, и аз докато чаках усещах едни пеперуди в корема си, дори започнах да се чудя какво става с мен. Легнах на кошетката, монитора беше завъртян към д-р Барбова и в един момент единственото, което видях е, че тя стана червена, сля се с косата и червилото си и се разплака, помислих си че имам сериозен проблем. Обърна се през сълзи и каза „Честито, мамче!“ Бях в 8 г.с. и дори чухме пулса на бебето. И така заживяхме щастливо в очакване. Бременността си вървеше чудесно до деня, в който трябваше да посетя Майчин дом, а след това и неочаквания завършек в шахтата на 2 март 2010 година. Бях оперирана, преминах възстановяване, нямах контрол върху нещата, те се случваха и ние ги догонвахме. Нашето първо дете трябваше да се роди в средата на април. След операцията и последващите процедури, бях приета в Шейново, за да мога плавно да премина към раждането и появата на новия член на семейството, след всичко което преживях. Бях една седмица в болницата, за да се подготвя за раждането, много ми помогнаха специалистите, които работят там. В стаята ми в болницата чувах как се движат креватчетата на бебета в стаята над моята, майка ми идваше при мен и отваряше вратата на стаята ми, за да виждам в коридорите количките с бебенцата и техните майки, беше много умилителна гледка. Това беше изключително ценен период, който успя да препрограмира и да обърне негативните неща в позитивни.
Как измислихте името на бебето?
Със съпруга ми Димитър много искахме да бъде царско име и да бъде име, което има имен ден, да носи нещо хубаво като послание. Аз исках да се казва Самуил, защото Самуил е дар от Бога. Но, съпругът ми не беше съгласен, той правеше асоциация с имената на покойния си баща Илко и с моя баща Симеон. Започнахме да мислим друго име. На следващия ден дойде с пет листа с български имена. В един момент останахме да мислим между Максим и Калоян, но Максим ми звучеше отсечено, а Калоян сякаш имаше мелодия в името. Решихме, че когато го видя ще избера името. Никога няма да забравя цялата суетня около раждането, и когато го извадиха и видяхме, че всичко е наред с бебето си казах, Боже колко е красив, и реших, че ще се казва Калоян, защото е много красив. Беше 22 март, 9 часа и 15 минути. Това е историята с раждането и името на Калоян. Скоро ще стане на 10 години, свири на пиано, рисува много хубаво, ходи на уроци по китара и актьорско майсторство.
Връщаш ли се назад във времето на 2 март? Беше ли сърдита на съдбата тогава?
Не. Нямах време да се разсърдя. Споходи ме най-хубавото нещо, за което бях мечтала толкова години, нямах времето, нямах моралното право да се оставя да потъна в някакви тъжни мисли, да обвинявам някого, това беше един период на действие, да дам на бебето максимално това от което има нужда. Когато ти трябва избираш дали да държиш патериците и бебето, нямаш много избор. Осъзнах, че човек е страшно адаптивно нещо. Особено, когато има желанието и хъса да се справи, той може да постигне всичко. Помагаха ми две жени, Ани и Пепи, на които съм безкрайно благодарна, те имаха ангажимента да свършат това, което аз не можех да направя. Но аз го повивах, аз го хранех. Когато плачеше не можех да го разходя, но седяхме на леглото и се гушкахме и подрусвахме.
След това трябваше да се справя емоционално със започването на делата и да се опитам да остана читавия родител, от когото детето има нужда. Последваха допълнителните операции, до момента са осем, предстои още една. Ситуацията не ми позволяваше да се отпусна, правех това, което трябваше да се направи. Имах страх да се кача в самолет, обърнах се към психолози, те не успяха да ми помогнат да преодолея този страх, но пък успяха да ме разплачат. Дадох си сметка, че за четири години нито един път не съм се разплакала. Аз бях като един Дон Кихот с доспехи, за да мога да се защитавам и да водя битките, които животът ми поднесе. Тези психолози успяха да ме разплачат и да изкарат емоцията, която бях събрала в себе си. Задаваха ми въпроси и аз сама успях да стигна до отговорите и да разбера, че съм избрала да не бъда слаба. Може би фондацията успя да ме извади от това състояние, този стрес, този уплах, защото имах възможност да разговарям с хора, но не в посока да се оплаквам, а да впрегна силите си да работя в посока това да не се случи повече. От както прекъснах стажа си в областта на информационните технологии през 2014 г., се опитвам да променя това нещо. Нямам стреса да говоря за инцидента.
Ти си преминала през ужаса и е можело всичко това да си остане там, но ти избираш да продължиш. Защо?
Много интересно беше, че аз приключих с IT сектора преди да ми хрумне идеята за фондацията. Напуснах работата си през август 2014г, но подготовката започна през октомври, и наистина аз нямах идеята, че ще се занимавам с това нещо. Един от моите адвокати Бони Динчийска, един страхотен човек и професионалист, като разбра че ще напускам работа ми каза, защо не направиш един блог по тази тема. Но това ми се видя недостатъчно, остана ми в главата, но не го развих. Случиха се трагични инциденти, отидоха си хора, и си дадох сметка, че наистина блог няма да е достатъчно. И всичко започна да се случва лесно и бързо. Като организация фондацията официално съществува от 12 януари, 2015 г., а като организация, в обществена ползва – от 6 март 2015 г. Като организация, която работи активно по превенция на асансьорни инциденти, активно работим с ДАМТН за подобряване на нормативната уредба, имаща отношение към безопасната експлоатация и повишаване ефективността на техническия надзор на асансьорите в страната, както и с МРРБ по отношение на жилищната политика, и в частност безопасността на асансьорите в жилищните сгради.
Може ли да наречеш фондацията твоето второ дете, когато я създаде?
Със сигурност, защото тя беше отгледана с посланието да няма други жени, които да се страхуват така за децата си, беше вложено много лично и чисто послание. Често пъти ми се струва, че това се разбира трудно от хората, как може да правиш нещо за другите или пък сме подозирани, че има нещо скрито отзад. Трудно се разбира тази форма на благотворителност, трудно се приема от хората в България, винаги се търси нещо, което е скрито. Но всъщност то е възможността да подадеш ръка на някой да не премине през това през което ти си преминал, защото тази кауза е свързана със знанието. Когато не знаеш, риска да пострадаш е по-голям, когато си информиран, може да вземеш информирано решение как да постъпиш. Ролята на фондацията е точно тази да дадем възможност на хората да вземат информирани решения и да продължат напред. Ежедневно идват на пощата и казуси, при едни има основателни притеснения, в други ситуации е въпрос на страх.
За какво най-често ви търсят?
За асансьори, които са съмнителни, които изглеждат страшно, които нямат необходими документи. Често пъти ни задават въпроси като например колко ще струва дадено нещо. Ние можем да помогнем с консултация, какви документи са необходими, към кого да се обърнат гражданите, кого да сезират, за да получат помощ. Дадохме си сметка, че асансьорите са мъничка брънка в цялостното управление на етажната собственост. Ние работим с Държавната агенция за метрологичен и технически надзор, работим с нея в работни групи по актуализации на действащата нормативна уредба, препращаме към тях сигнали и така успяваме да хванем опасни асансьори, разбира се, с реалното участие на гражданите.
Какви са вашите проекти, инициативи?
В средата на месец декември 2016 г. се роди и нашата програма-превенция за обучение на дечица, за да израснат те със знанието как да ползват безопасно асансьорите. Оказа се, че децата са добри учители на родителите си. С останалите членове на фондацията и с моя син Калоян измислихме Бобо и Робо, нашите герои. Измислихме сюжетни линии, за да визуализираме какво може да се случи при неспазването на едно правило. Така се роди и триминутната анимация, книжката „Приключенията на Робо и Бобо“ и първата детска „асансьорна“ песничка, която се казва „Спазвай правилата“. Получи се един затворен продукт, от презентациите, през книжката, та до песничката. Провеждаме обучения в училища и детски градини. Първото обучение беше в предучилищната група на Калоян, след което кандидатствахме по програма „Европа“ 2017 към Столична община, насочена към неправителствения сектор в София и получихме финансиране да реализираме филмчето. Получихме подкрепа от районите „Люлин“ и „Подуяне“, избрахме няколко учебни заведения. Първият проект „Вертикално познание“ беше насочен към детските градини, а във вторият в училищата включихме и родителите. И там идеята беше децата да нарисуват заедно с родителите си рисунки, да направят макети на асансьори. Децата нарисуваха фантастични рисунки с правилата, които трябва се спазват, направиха и невероятни макети, които са на видно място в нашия офис. От тях направихме колажи. Към тях добавихме правила за пътуване в асансьорите с основни герои Бобо и Робо.
Поставихме в 9 от асансьорите на болница „Пирогов“ такива колажи, като предстои да монтираме на поредния нов асансьор в болницата още наши фолиа за безопасно ползване на асансьори. Идеята беше приета радушно от един от моите лекари професор д-р Асен Балтов, който вече беше директор на болницата.
Първият ни проект се казва „Вертикално познание“, а вторият – „Детски асансьорен парламент“. Във втория обаче акцентирахме върху това, че децата трябва да бъдат слушани. Заснехме филм с отговорите на децата по тази тема. Беше много ценно, защото това е тема, за която мрънкаме, но често не повдигаме, защото сме свикнали с условията, не си задаваме въпроса колко е важно да живеем в една безопасна среда. Беше ценно за всички, които присъстваха в аудиторията. Беше огромно предизвикателство да се изправиш пред аудитория с 150 деца, родители, преподаватели и да задържиш вниманието им.
По-голяма част от училищата, с които работихме и по двата проекта се намираха на територията на районите „Люлин“ и „Подуяне“, но имаше и такива от централната градска зона, детски градини в Красна поляна, Лозенец и др.
Може ли да кажем, че това което ти се е случило и това което в последствие си създала е твоето предай нататък? Защото от твоята болка успява да се „роди“ нещо градивно, което да бъде от полза и да помага на хората. Приемаш ли всичко това като кауза, като мисия, Емануела?
Да, вярвам, че това е нещо, което ще продължи. Защото здравето е безценно, а животът е този, който няма цена.
Какво успя да извлечеш от този случай?
Аз мисля, че това което ми се случи е мъдрост, защото всяко негативно нещо идва, за да те научи на нещо, ако си научиш урока, ще продължиш напред, ако ли не, ще ти се случва един и същи урок, докато го научиш.
Какъв е твоя урок? Как се промени ти самата?
Никога да не правя дългосрочни планове. Другото, което се научих е когато правя стъпка напред към нещо към което се стремя, да не го правя с конкретни очаквания, да, има я идеята какво да се случи. Човек трябва да следва ритъма на събитията, защото всяко нещо в този живот се случва, когато трябва да се случва. Никога не тръгвай към нещо, в което не вярваш че ще се случи. Ако ти направиш крачка напред към една цел с вярата че ще се провалиш, по-добре не тръгвай, защото ти вече си обрекъл своята цел на неуспех.
Какво се случва с делата?
Първото дело, което заведох през 2010 г. беше спечелено. След това заведох второ дело, като продължение на първото, защото нещата при мен не се подобряваха, и все още очаквам решение по него. След това през 2015 г., заведох дело за имуществени вреди, защото тези операции бяха финансирани от бюджета на семейството ми, което спечелих. За мен все още е неразбираем начинът, по който се заведе цялото дело по Наказателния процес, защото от една страна „Майчин дом“ ни обвиняваха, че сме им счупили асансьора в отговорите по исковите ни молби, от друга страна процесът стартира като административно наказание по чл. 78 А от НК, с официално записан мотив, гласящ, че няма нанесени имуществени вреди. Окончателно решение по наказателния процес все още няма.
Кога реши, че искаш да имаш второ дете?
В момента в който родих Калоян. Няма да забравя първото ми ходене на лекар покрай делата за медицинска експертиза, а първата ми такава експертиза беше в Окръжна болница. Лекарката, която ме прегледа ми каза, въобще да не си помислям да раждам второ дете. Но, аз знаех че ще бъда напълно щастлива ако имам второ дете, защото с първото пропуснах много неща, но няма да пропусна с второто. След това последваха операциите, фитнес залите, среща с друг лекар във Виена. Но, за съжаление да имам второ дете се оказа нещо, което много трудно може да се случи. Оказа се, че имам изчерпан яйчников резерв. В края на 2015 г., решихме да посрещнем Бъдни вечер много близко до Дядо Коледа. На 22 декември 2015 г., цялото семейство заминахме за Лапландия, Още в деня на пристигането, в селцето на дядо Коледа се хванахме за ръце и тримата пресякохме Полярния кръг, а поверието гласи, че каквото си пожелаеш там, то ще се случи. Явно и тримата много силно сме си пожелали да имаме още едно човече в нашето семейство. Вече бях разбрала за програмата на Столична община за подпомагане на двойки с репродуктивни проблеми за донорска яйцеклетка и реших да се обърна към тях. Един ангел, който се казва Радина ми разказа програмата, даде ми куража, говорихме много и аз нямах съмнение, че ще опитам. Аз съм щастливка, защото имам сестра, която е 10 години по-малка от мен, безкрайно съм и благодарна за протегната ръка, и за това че се съгласи да дари частица от себе си, за да ни помогне по пътя по към сбъдването на мечтата ни. Процедурата беше в началото на февруари 2016 г., на 8 март се потвърди че има ембрионален сак, а след това на 22 март на рождения ден на Калоян се потвърди, че има и сърдечна дейност. Спомням си, че като мина трансфера и една дама от екипа на д-р Йосиф Димитров, на когото цял живот ще сме благодарни, ме попита дали сега ще си почивам. Казах и, че имам толкова много неща за вършене, имам да ходя да обучавам, да правя това, това и това. И така се появи вторият ни син с името Самуил, по идея на мъжа ми. Едно щуро хлапе, като цялата бременност с него. Изживях всичките емоции с него, които не можах преди това. Той се роди на 24 октомври 2016 година в ръцете на д-р Ташков в болница „Надежда“, който пък се оказа стар познайник на мъжа ми.
Каза ли си тогава, че имаш всичко?
Да, в момента в който го целунах, прегърнах. Казах си, Господи не вярвах, че ще го преживея още веднъж. Защото имаше период, в който всичко крещеше, че това е невъзможно. След една Нова година, но със сигурност преди да се появи Самуил, мъжа ми ме попита какво е усещането ми за новата година, тогава му казах, че не знам по какъв начин, ние ще имаме второ дете. И ето сега той е на три годинки, щур, прави бели, има най-чаровната усмивка и най-заразителния смях, а когато са заедно с баткото, ние сме на облаците и летим от щастие. Да, аз имам всичко!
Какво място заема във вашия живот д-р Йосиф Димитров?
В търсене на път към Калоян се открихме. Тогава напук на медицината, той се появи по естествен път. Тогава д-р Димитров ми направи впечатление с нещо много трудно срещано в днешно време и това е персоналната му ангажираност към всеки един пациент. Когато започнахме процедурата, аз нямах друго име в главата си, за мен това беше лекарят на когото аз мога да гласувам доверие, за да можем заедно да извървим пътя към нашата мечта. Той е професионалист на изключително ниво и в същото време е достатъчно човек, за да бъде близко до пациентите си. Да, той е преди всичко човек, след това професионалист. Човек, който те хваща за ръка и тръгва с теб заедно към твоята мечта.
Кои са твоите ангели?
Много са, това е следващата причина да нарека себе си щастлив човек. Започвайки от родителите, които са ми дали възможността да се поява на този свят. Искам специално да благодаря на Марлена Станкова, която срещнах след инцидента, дена жена, която беше много близко до мен и все така незабележимо, но правеше толкова много за мен. Поставяше ми инжекциите, правеше ми превръзки на току що оперираните крака, човек зад кадър, който ми е помагал много. Искам да благодаря на Радина Велчева, защото тя ми даде вярата и онова зрънце усещане, че не съм сама, че ще се справя. Благодарна съм на всички лекари, които ме вдигнаха на крака, огромни благодарности на д-р Шабус, който направи последната, фина операция във Виена, сега остава да сваля металите и да приключа с това нещо. Друг мой ангел в живота ми е мъжът ми. Той за секунда не спираше да вярва в общите ни мечти. Това е човекът, кой то ми казваше, ние ще продължим и ще имаме деца, ние сме заедно, защото се обичаме. Благодарна съм и на Столична община, защото ако я нямаше тази програма, не знам дали щяха да се случат нещата. Самуил е първото бебе от тази програма. Има още много ангели, разбира се, благодаря им!
Имаш ли планове за живота си, Емануела?
Да бъда щастлива! Записах да уча право в Нов български Университет с идеята да бъда по-ефективна в реализацията на каузата. Сега започвам втори семестър и се оказа, че ми се получават нещата. Това е нещо, за което си мечтаех от момента, в който завърших инженерната си специалност. В момента се чувствам много на място и добре. Посещавам и курс по рисуване в НБУ, доставя ми удоволствие.
Какво е да си мъжка майка?
Най-хубавото. Щеше да е хубаво да имаме едни разхождащи се панделки. Но, пък ако не е дъщеричка, може да е внучка.
Твоето послание към хората, които вървят по пътя към мечтаното дете?
Никога да не се отказват от мечтата си. Да бъдат смели и да приемат предизвикателствата. Родителството е повече от това да създадеш дете, то е грижа, себеотдаване, то е любов.