Това е нашата ЕМА
Емилия Христозова е координатор за Пловдив на ИСКАМ БЕБЕ, а от 2018 г. е координатор в Донорската програма на ИСКАМ БЕБЕ за Централна и Южна България. През 2011 г., след 10 години борба за дете, на бял свят с помощта на репродуктивната медицина и д-р Георги Стаменов, в семейството на Ема и Андрей се появява Мария – дългоочаквана, изплакана и измолена рожба на тяхната любов. Три години по-късно, отново с помощта на д-р Стаменов, се раждат и близначките Никол и Андреа. Днес Ема прекосява България надлъж и нашир, по няколко пъти в месеца, за да помага на десетки семейства да сбъднат мечтата си за детенце. Или както тя самата казва: „Предавам на другите обичта и доброто, което получих от Ангелите, пресекли пътищата ми!“
Малката Ема
Бях много любопитно дете. Постоянно задавах въпроси и търсех отговори. Спомням си, че бях на 5 годинки, когато накарах баба си да отидем в училището и да помоля директора да ме приеме ученичка. Гледах филми, а след това с братчето ми и една моя братовчедка играехме роли (аз винаги бях в ролята на майка). На малко по-късен етап в моето детство сама пишех някакви сценарии за филми. Въображението ми препускаше в бяг и рисувах в съзнанието си красиви картини. Да не пропусна да кажа, че аз също съм дете от многодетно семейство. Когато бях на 9 години, се роди третото дете в семейството ни – моето второ братче. Любовта ми към него беше много силна. Във филмите, които играехме, той беше моят син, а голямото ми братче – в ролята на таткото. От дете мечтаех да имам много деца и истински сплотено семейство.
Срещата с АНДРЕЙ
Работех в едно заведение срещу плажа в Банкя, а Андрей беше в командировка там. С негови колеги идваха да пият кафе сутрин и следобед. Сигурно му бях направила впечатление – може би с усмивката и чувството си за хумор. В продължение на няколко месеца ме канеше на кафе. В крайна сметка се влюбих безумно в него, преди да сме излизали на среща.
След първата ни среща знаех, че не искам да живея без него. В неговите прегръдки беше уютно. Ухаеше на сигурност. На третата среща отидохме у тях, уж на гости, и повече не си тръгнах. А три месеца по-късно взехме решението да се оженим. Най-накрая имах мое си семейство и надежда за по-щастливо и безгрижно утре.
Трудният път към ДЕЦАТА
От първата среща с Андрей знаех, че искам той да е баща на децата ми. И съвсем естествено започнахме опити за бебе от първия ден. Всяка нощ си представях как му съобщавам новината, че ще стане татко. И всеки месец бях много отчаяна след отрицателните тестове. Ходех от кабинет в кабинет и навсякъде ми казваха, че няма проблем и съм много млада.
Една вечер през 2007 г. гледах предаване, в което гост беше д-р Георги Стаменов. Там историите си за своето очакване разказваха две жени, на които той беше помогнал. Още тогава тайно в себе си знаех, че ако един ден имам нужда от помощ, той ще бъде единственият лекар, който би могъл да ми помогне да имам дете.
Затворих се в себе си. Плачех почти непрекъснато. Копнежът ми за дете беше толкова отчаян, че когато излизах на разходка или пазар, търсех с очи дали някъде няма изхвърлено бебе. Точно тогава беше период, в който имаше много такива случаи на намерени бебета до кошове за смет и под моста на Марица.
Така минаха няколко години. Без диагноза и без видима причина – дете не идваше. Последваха няколко операции и опити в различни клиники, в които не се случваше нищо.
Приятелска ръка
В края на 2008 г. след поредното скъпоструващо разочарование от лекар в областта на репродуктивната медицина, в крайно отчаяние и с последна надежда потърсих връзка с фондация „Искам бебе“. Срещах няколко момичета със съдби като моята. Те избърсаха сълзите от очите ми, подадоха ми приятелска ръка, вдигнаха ме и изтупаха прахта, стаявана в душата ми. И тогава всъщност събрах смелостта да отида директно в клиника “Малинов”, където д-р Стаменов работеше. След 10 часа чакане той ме прие в кабинета си за преглед. На тази първа среща ми каза: “Спокойно, момиче, обещавам ти да имаш деца.” Всъщност, към днешна дата вече мога твърдо да кажа, че пътят към децата ми ме научи на търпение и смирение. И ми доказаха, че децата идват при нас точно тогава, когато сме готови за тях.
ЗА РАДОСТТА ОТ ДВЕТЕ ЧЕРТИЧКИ НА ТЕСТА ЗА БРЕМЕНОСТ
Този ден никога няма да го забравя! Естествено, че нямаше нищо общо с всичките ми представи как ще го съобщя на съпруга си! Трябваше да направя теста за бременност на 9-и ноември, но изпитах неистов страх! На 10-и също не го направих. Изпитвах остра болка в корема при мисълта, че отново ще бъде отрицателен и ще разочаровам Андрей. И сега, като си спомня, изпитвам същото.
На 11-и сутринта (празникът на Св. Мина) Андрей ме събуди сутринта и почти насила ме накара да направя теста. Първо се появи една яркочервена черта, а няколко секунди след нея – още една. Емоцията беше много силна. Започнах да плача. Но този път от щастие! Цялата треперех. След това не помня много, освен това, че Андрей беше категоричен – ще почиваш! Ейй, голямо лежане беше – спомням си с усмивка днес.
Пътят между двете бременности
Странното е, че с Мария имах по-тежка бременност, отколкото с близначките. Може би с тях бях подготвена за това, което ми предстои. Но и двете ми бременностти бяха много желани.
Това, което отличава една ми бременност от другата е осъзнатото усещане и желание – да искаш да дариш живот! Имах огромното желание да стана донор на яйцеклетки. Чувствах се в отлична форма! За мен майчинството се изразяваше в една дума – себераздаване! Не можех да си представя, че ще остана безучастна, защото знам колко бездетни жени молят Бог всяка нощ за помощ – някоя непозната жена да дари частица от себе си, за да се случи детето! Спомням си колко щастлива се чувствах при мисълта, че бих могла да стана причина някой друг да усети силата на майчината любов! За съжаление, обаче, се оказа, че по медицински причини не мога да стана донор. Много плаках. Но така е било писано. Не след дълго, след следващ опит ин витро, вече разбрах, че съм бременна и в момента, когато видяхме и чухме две тупкащи сърчица си обещах едно – като поотраснат децата ще вложа цялата си сила и енергия, за да мога да помагам на жените, които имат нужда от донорска яйцеклетка. Така днес, 5 години по-късно, към активен доброволец за каузата – донорство.
Трите деца и ИСКАМ БЕБЕ
Семейството е всичко за мен. Опитвам се да бъда всеотдайна майка и партньор в живота. Но отдадеността към каузата ни, към донорите, реципиентите и към екипа на нашата организация, също изискват много време и внимание.
Формулата ми за баланс се основава на факта, че на практика имам четири деца – трите ми родни и най-голямото – каузата на “Искам бебе”. Обичта и вниманието са важни и за четирите. И не, те не са в състезание, успявам да ги балансирам и смятам, че съм добър пример за децата си. Репродуктивната медицина се развива с изключителни темпове и за да можем да предлагаме адекватно и съвременно лечение на семействата, всеки от екипа ни следва една своя линия на професионално самоусъвършенстване. Намирането на баланса, желанието да бъда добра, стремежът да се уча от добрите български и световни практики, отваря голям хоризонт за нови постижения.
Ежедневието
С три деца много рядко ми се случва да имам свое лично време. Гледам да подреждам ежедневието си така, че да върша работата си достатъчно професионално, но семейството ми да не усеща моята липса. Имам три дъщери. Всяка от тях има нужда от моето внимание и определени грижи – от хранене и избор на дрешки, подготовка за училище, до това да ги закарам на тренировка, курсове, уроци. Понякога съм като таксиметров шофьор – докато вземам едната, оставям другите, в това време третата се нуждае от мен.
Наред с това ме чакат и всички домакински задължения, като всяка една жена. Но мога да кажа, че успявам да се справя. Не се оплаквам. Благодарна съм и на моите близки за това, че ми помагат. Благодаря и на мъжа ми, който винаги е до мен. Защото за една жена мъжът е силата, опората в семейството, приятелят и човекът, който ще направи всичко, за да успееш, дори да се превръща в най-големия ти съдник понякога. И ако се върнем по-горе, мъжът е и в основата за излъчването на една жена.
Имам много малко само мое лично време, но си го пазя и то се изпълва със спорт, четене и чаша кафе с приятелки и дори сама.
Ема днес
Изпитвам само Любов!
Не мога да се примиря с предателството и неблагодарността!
Може би съм най-големият мечтател!
Любов имам за всички! Презареждам батерията чрез любовта на децата си! Всеки ден благодаря на Бог, че ги има в живота ми!
Искам да науча Мария, Никол и Андрея на доброта в мисълта и действията!
Невидима сила
На този етап от живота си съм емоционална, непримирима, откровена, експресивна. Но все повече се уча да бъда тиха. А важните неща в живота ме намират сами, както обичам да казвам много често. Винаги когато губех пътя и посоката, сякаш невидима сила ми изпраща така нужната подкрепа.
Една от най-важните срещи в живота ми
Първата ми среща с д-р Милен Врабевски беше приблизително 6 месеца преди реално да се срещнем. Близначките бяха на около година и половина – все още почти бебета. Беше дъждовен ден и си бяхме с трите ми момиченца вкъщи. Гледахме предаването „На кафе“, където гост беше той. В интервюто си говореше по своя мил начин за дейността си към обществото. За проектите му с децата от българската диаспора и подкрепата за образование на малчуганите в неравностойно положение. Водещата изброяваше и всичко друго от всеобхватната му дейност, както и за подкрепата му на многодетни семейства. Докато слушах вдъхновяващия разговор в студиото, плачех. Спомням си, че трите ми момиченца бършеха с малките си ръчички лицето ми.
Труден етап
За никого от моите близки и приятели не е тайна през какво преминахме, за да сбъднем копнежа си за рожбичка. Когато ние тръгнахме по клиники, все още нямаше подкрепа за семейства с репродуктивни проблеми. За това дори не се говореше. Имах чувството, че съм единствената жена на света с такава битка. Бях толкова сама и нещастна. А усещането за безнадеждност ме влачеше към пропастта. Работехме и двамата със съпруга ми и голяма част от заплатите ни отиваше в скъпоструващи изследвания и процедури. Ходехме от кабинет в кабинет и от един при друг лекар. В един момент се оказахме и с три големи кредита, които поглъщаха голяма част от заплатите ни. Хубавото тук е, че все пак не бяхме минали всичко това напразно и аз бях в очакване на своята първа рожба Мария! Бременността ми съвпадна с друг труден етап в живота ни. Съпругът ми остана без работа. Нямахме възможност да изплащаме кредитите и те станаха изискуеми. Наложи се да ги рефинансираме и започнахме да ги изплащаме все едно отначало. В очакване на нашата първородна дъщеря всичко това беше поносимо и ни даваше сила.
Раждането на децата беше преломен момент от живота ми. Бог беше чул молитвите ми и изпълни с живот ръцете и сърцето ми. Тогава сякаш се рестартирах и имах нужда от ново начало след майчинството.
Срещата с д-р Милен Врабевски
Именно в такъв един момент срещнах д-р Милен Врабевски – съдбоносната среща в нашия живот. Няколко месеца след предаването аз всеки ден пишех имейл с апел за помощ до него, след което го триех. Все не ми достигаше смелост да го изпратя. Една вечер, след като бях приспала децата, седнах и излях душата си, като разказах за затрудненията и борбата ни и за крещящата нужда от помощ. Спомням си, че погледнах часовника, след като го изпратих – беше 00.38 ч. след полунощ. 10 минути по късно д-р Врабевски ми изпрати отговор, който гласеше следното: „Здравейте. Ще Ви очаквам утре в 17 ч. в офиса си. Заповядайте цялото семейство с децата.“
Никога няма да забравя колко се вълнувах. Нямах търпение до срещата.
На другия ден в 17 ч. бяхме в офиса. Децата от първия момент го обикнаха – така е и до днес. Вкъщи всеки ден си говорим за д-р Врабевски и невероятното му семейство. Той ни подкрепи в справянето с тежкото положение, в което бяхме. Повярва в нас и ни даде шанс да живеем спокойно. Мария посещава английски език (отново инвестиция в децата ми), за което, докато дишам, ще му бъда благодарна. Ето и сега напоявам писмото със сълзи от благодарност.
Най-голямото богатство, което получих от д-р Врабевски, всъщност се състои в думите му, че „Мисията на всички ни е една – да живеем за другите хора!“ Днес се опитвам да бъда негов последовател и да уча на това децата си!
Посланието след нас
Иска ми се силно да извикам – хора, вярвайте! Чудото ще се случи!
И ако имате нужда от подкрепа, търсете помощ, не се притеснявайте! Не се затваряйте в себе си! Има толкова хора, които могат да ви помогнат – дори само с прегръдка!
Гордея се, че съм част от ИСКАМ БЕБЕ и и днес, вече повече от 13 години вървим по пътя на Децата! И продължаваме.