От Радина ВелчеваИли колко дребна може е да душата и огромно невежеството на хората, с които би трябвало да гледаме в една посока и да споделяме грижите за децата си
Днес ми се обади моя много скъпа приятелка. Докато говорихме, сякаш чувах ехото на вълните и усещах мълчаливото присъствие на чайките по варненското пристанище. С нея се познаваме може би от 5 години, а може и повече… Вече не помня, защото все едно не сме се разделяли. Ще я наричам СМЕЛАТА, защото след дългите години, в които заедно очаквахме да изгрее и нашата „бебешка” звездичка и разказвахме сънищата си, днес тя е целуната от Бога! Често се шегуваме, че след 3 неуспешни опита ин витро, то на четвъртия път съдбата и го „върна” и й подари не едно, не две, а три ангела – две момчета и едно момиченце. Помня каква бременност изкара – щастлива, но винаги нащрек, в очакване на Чудото, но трепереща от страх, все усмихната, но често с говорещи сълзи в очите. Никога няма да забравя мига, в който получих смс й – „Днес се родиха моите тризнаци. Благодаря на Бог, че ми прати най-прекрасните деца на света”. Пазя си го! Ей така – за късмет, за кураж, за сила. През лятото, като я видях с тримата сладури, й показах този „стар” смс. Тя не можеше да повярва, че го пазя! Прегърнахме се и плакахме. Морето заличаваше стъпките ни в пясъка, а слънцето сушеше сълзите ни по бузите. И бяхме щастливи – аз с моята дъщеря, тя с нейните съкровища. Какво ни трябва още? И си измисляхме нови мечти и пускахме бутилки със желанията си по вълните! Та, да се върна на обаждането й от днес. Зарадвах се, като я чух, но усетих обида и тъга в гласа й. Какво се е случило, как са децата? Не питай – каза ми Смелата. Днес, като взех децата от детската градина, разбрах с ужас, че една от лелките е отрязала косата на малката. Ей така, взела огромната ръждясала ножица и отрязала голям кичур от косичката й. Малката е в шок – не говори за това, не иска дори да доближава до това място. Обяснението на персонала – първо това не било вярно, и второ – ако е вярно, трябвало да се докаже. А децата – според работещите в градината – разбира се лъжат или си измислят. Чудно ми е как така 3 деца на по 3 и половина годинки могат да лъжат по един и същи начин? И тримата разказват историята по един и същи начин, с една и съща емоция, прецизни са дори в някои детайли – въпреки крехката им възраст. Познавам ги – и трите деца са изключително възпитани, толерантни, неагресивни, социализирани. Но лелката казала, че малката разваляла дисциплината в групата, много „пищяла” за майка си… И решението е взето – вземи ножицата и режи от косата. Какво по-нормално, а??? Не искам да говоря за това, което изпитвам в момента. Опитвам се да опитомявам гнева и напиращите крясъци вътре в мен! Боли ме! Разяжда ме отвътре един лъвски рев, а в същото време не спирам да се треса от плач и омерзение. Какъв човек трябва да си, за да измислиш такова наказание – уж без болка и видими рани, уж без насилие и физическо нараняване? Замисля ли се този „някой” каква дълбока невидима рана отваря такова скрито насилие в душичката на едно невръстно детенце? Що за човек трябва да си, за да ти хрумне дори да дърпаш косичката на момиченце, което даже не може да се съпротивлява, и да режеш от нея със злоба и чувство на мъст? Виждал ли е този „някой” как майката разресва косичката на дъщеря си, гушка я нежно, сплита я на плитка, целува я по главичката и я благославя с идващия ден? Знае ли този „някой” какво е да сънуваш неродената си дъщеричка, да виждаш насън как вятърът си играе с плитките й, да протягаш ръце в безкрая, а като се събудиш да се стряскаш от това, че всичко е отново блян и борбата за дете все още не е приключила… Усещал ли е този „някой” колко е мека и топла косичката на едно момиченце на 3 годинки или ръцете вече са толкова груби и студени, че могат да държат само ножицата, ръждясваща в скрина на злото? Отказвам да приема това за нормално! Отказвам да вярвам, че институциите, на които поверяваме най-малките, се превръщат в домове на гнева и невидимите рани – онези, най-дълбоките, за които няма крем „Бочко”… Искам отговор на въпроса си – ЗАЩО И ДОКОГА? И започвам да го търся! И не съм сама! И съм майка! И ще се опитаме да изхвърлим поне един чувал с ръждясали ножици, за да опазим къдриците на децата си.