Казвам се Ванеса Филипова и съм студент по право в Университета за национално и световно стопанство (УНСС). Въпреки че съм едва на 21 години, вече съм посветена на няколко важни сфери. Имам над десет години опит в актьорското майсторство, което ми е помогнало да развия страст към изкуството и самоизразяването на сцената.
През последните години се занимавам активно с младежки политики и младежко овластяване както на районно, така и на национално ниво. Целя да дам гласност на младите хора и да съдействам за тяхното пълноценно участие в социалния и политическия живот. Вярвам, че мотивацията и активното участие на младите са ключът към едно по-добро бъдеще, и се стремя да вдъхновявам своите връстници чрез личния си пример и ангажираност към социалната промяна.
С доброволчество се занимавам още от 6-ти клас, а днес вече съм студентка в 3-ти курс. Имах възможността да бъда доброволец в различни организации, сред които Българския център за нестопанско право, Националния център за безопасен интернет, Център “Амалипе” за междуетнически диалог и интеграция на ромската общност, ABLE Mentor и Zonta Internatio
С Фондация „Искам бебе“ и с нейния председател – Мария Янева, се запознах още когато бях в 11-ти клас, на наградите „Посланик на доброто“, организирани от Държавната агенция за закрила на детето. Тогава бях там като представител на Съвета на децата – консултативен орган към председателя на ДАЗД. Мария ме впечатли още от първата ни среща – не само като адвокат, но и като истински борец за права, справедливост и човешки съдби. Особено ме трогна нейната отдаденост към каузата всяко семейство в България да има шанс да стане родител.
С времето започнах да се интересувам повече от дейността на фондацията. Малко по-късно и самата аз се сблъсках със здравословни проблеми – автоимунен тиреоидит, инсулинова резистентност и нарушения в менструалния цикъл, които лекарите определиха като овариална дисфункция. Това ме накара да разговарям с други млади момичета – мои приятелки, както и непознати жени пред лекарските кабинети. Оказа се, че изключително много млади жени в България се борят с хормонални проблеми и гинекологични нарушения, които за съжаление често водят до репродуктивни затруднения в бъдеще.
Запознах се и с жени, които вече мечтаят за дете, но пътят им е труден и болезнен. Особено тежка е ситуацията в малките населени места, като селата в Северозападна България, където освен здравословните трудности, семействата често са изправени и пред финансови бариери. За много от тях инвитро процедурите са непосилен лукс.
Затова каузата на „Искам бебе“ стана много лична за мен. Не защото аз в момента съм пациент или се боря с репродуктивен проблем, а защото виждам колко често тези проблеми засягат все по-млади жени. И защото вярвам, че е изключително важно не само да има кой да окаже емоционална подкрепа на тези семейства, но и да се търсят реални решения. В същото време не можем да игнорираме и голямата картина – демографската криза в България, където смъртността е значително по-висока от раждаемостта. Помощта към семейства с репродуктивни затруднения не е просто лична кауза – тя е грижа за бъдещето на цялата ни страна.
Ако трябва да съм напълно честна, понякога бъдещето на България ме плаши. Все по-рядко виждам хора, които правят нещо просто защото искат да помогнат, без да очакват нещо в замяна. Все по-често срещам апатия – сякаш сме се затворили в нашите собствени светове и сме забравили, че до нас има други хора, които също имат нужда от подкрепа, от дума, от жест.
По-страшното е, че често виждам как някои хора – било то известни личности, политици или дори обикновени граждани – се включват в благотворителни кампании не заради каузата, а заради личната полза. За снимката. За публичността. За да добавят още един “плюс” към имиджа си. И това ме боли, защото добротата не е сделка.
Но въпреки всичко, аз вярвам. Вярвам, защото познавам и другите хора – тези, които не търсят прожектори, а просто подават ръка, защото така го усещат със сърцето си. Срещала съм ги – млади, възрастни, деца. Хора, които помагат не защото някой ще ги похвали, а защото знаят какво е да бъдеш човек.
Затова се опитвам да говоря за доброволчеството на всяко място, където стъпя – в училища, в младежки събития, в разговори с учители, с приятели. Защото колкото по-рано в едно дете запалим искрата на добротата, толкова по-голям е шансът то да порасне като човек с голямо сърце.
Вярвам, че доброто го има. И вярвам, че ако всички ние – тези малки, но истински посланици на доброто – ставаме все повече, България може да бъде едно по-светло, по-топло и по-добро място. Бъдещето на България зависи от всеки един от нас. От малките жестове, които правим всеки ден. От времето, което даряваме. От сърцето, което влагаме. И аз ще продължа да вярвам в това, защото знам, че има смисъл.
Знаете ли, аз искрено вярвам, че всеки човек може да намери своето място – онова място, което да носи покой на душата му, да го кара да се чувства нужен и пълен със смисъл. За мен това са каузите, които подкрепям. Те са моята вътрешна опора, особено в моментите, когато животът ми е препълнен с учебници, кодекси и правни текстове.
Едната ми голяма кауза е фондация „Искам бебе“ – една мечта, в която вярвам с цялото си сърце. И понеже театърът винаги е бил част от моя живот, избрах именно сцената да бъде първият начин, по който помагам на фондацията. Организирах благотворителна постановка – комедия, защото вярвам, че смехът лекува. А актьорите Любомир Фърков и Тео Елмазов не просто изиграха роли – те влязоха с душите си в тази кауза. Кръстих инициативата „Аплодисменти за живота“ – защото вярвам, че всеки аплодисмент е за онези бъдещи деца, които ще се родят с помощта на добри хора.
Другата кауза, която ме вълнува и за която отделям време, е свързана с пътната безопасност и агресията по пътищата – подкрепям фондация „Стефан Стефанов“. Защото вярвам, че ако не пазим живота – своя и на другите, какъв смисъл има всичко останало?
Искам да кажа на всеки, който чете тези редове – не чакайте специален повод, за да направите нещо добро. Не мислете, че малките жестове нямат значение. Всеки от нас може да помогне – с време, с грижа, с внимание, с дума. Не всичко е пари. Истинската сила е в това да дадеш частица от себе си – от времето си, от енергията си, от сърцето си.
А когато влагаш сърце, винаги намираш път. Дори някой да ти затвори врата, ще намериш прозорец, ще откриеш пътека или ще прокараш своя собствена. Защото доброто винаги намира начин.
И ако мога да ви оставя само едно послание, то е това – бъдете човеци. Истински, смели и с големи сърца. Всичко друго ще си дойде на мястото!