Рубрика: Моят път към детето
Коя е Нели?
Казвам се Нели Хаджийска, или както в последните 20 години се представям: Аз съм Нели от „Търси се“.
Тази година ставам на 43, а още се чувствам твърде млада. Завърших „Социология“, само защото не ме приеха „Психология“… Но пък животът ми даде шанс да работя в сфера, в която ежедневно съм близо до най-съкровените емоции на хората. И да, истина е, че когато работиш хобито си, работата е истинско щастие.
Имам няколко житейски роли, в които се чувствам еднакво уютно – на дете, защото аз още съм на мама момичето; на съпруга – защото моят мъж ми позволява съпруга да е равно на любима, а не на домакиня; и на Майка – на моите две малки големи божества – Тодор и Борил. Моите най-големи учители по Живот!
Какво дете беше, Нели? Какви са ярките спомени от детството ти и какво наследство от ценности ти завещаха родителите ти?
Била съм диво, непокорно Овне, но в същото време много любвеобвилна.
От малка имах умението да създавам кръгове от приятелства. Събирахме се у нас, в най-детските години дори си спомням, че правих рождени дни и на куклите, за да има повод за събиране с приятели. На сестра ми пък носех в джоба от детската градина я банан, я локум… Вечно ми бяха пълни джобовете с дарове за мама и сестра ми.
Баща ми и майка ми са се развели, когато съм била на годинка, и майка е основната фигура в моя живот! Тя беше много обичащ, подкрепящ и либерален родител и насърчаваше всичките ми малки детски идеи. По-късно, като тийнейджър, всички приятелки я обожаваха, идваха да спят у нас, защото правехме купони, нямала съм ограничения, вечерен час, забрани. И като че тази свобода, която имах, ме научи да съм отговорна към изборите си, още от дете. Аз не съм създавала големи проблеми никога – учила съм добре, не съм бягала от къщи, не съм лъгала с кого съм, къде съм… Имам много специална връзка с моята майка, която ни е отгледала сама със сестра ми, с помощта на моите вълшебни мама Ленче и тати Танчо – баба и дядо. Имах приказно детство с всички важни образи в него – майката, бабата, дядото, който играеше по неповторим начин липсващата роля на бащата.
Спомени
Най-ярките ми спомени са в моята приказна Елисейна, където всяка ваканция стартираше нашият щур живот сред природата. Аз, сестра ми Адриана и моите двама братовчеди Ясен и Милен. Една великолепна четворка, която беляза моето детство. През деня работехме много, помагахме в градината, хранехме зайци, кокошки. Привечер седяхме на голямата тераса на къщата ни и нижехме чушки и „чушкахме“ боб, докато моята мама Ленче пееше песни. Имаше страхотен глас… Песни, които, когато се родиха децата ми, ги пеех с най-силни чувства… и те с тях се успокояваха и заспиваха.
Вечер пък излизахме с компанията ни от 10-15 деца, свирехме на китари, седнали на одеяла, там, „зад тунела“, събирахме светулки в буркани, там бяха първите ми влюбвания… С част от тези хора съм близка и до днес.
И точно тези години са запечатани в душата ми като най-съкровена част от мен!
Как протича един твой ден днес – между „Търси се“, семейството и приятелите? Как съвместяваш работата и грижата за двете ти момчета?
При мен, за щастие всеки ден е различен! От понеделник до петък започва в 6,30 ч. с алармата за децата. До 7,20 ч. е лудница, бързане, да се приготвят навреме – да се измият, да им помогна да се облекат, да приготвя закуска – за вкъщи, за училище… И в 7,20 ч. съпругът ми ги качва на колата и тръгват кой на детска градина, кой на училище, кой на работа…
Аз имам много натоварени снимачни дни, в които ме няма от сутрин до вечер. Имам дни, в които работя от вкъщи – звъня телефони, уговарям гости, приятелите им, роднините им… Пиша сценарии, описвам видеа.
Цялата подготовка по „Търси се…“ и новата ни рубрика „Търси се… още“ е изцяло в нашите ръце с Меги. Ние нямаме екип, само в чисто техническата част си имаме режисьор и оператор, но всичко останало с Меги организираме сами.
Два свята
Но за щастие имам и дни, които са ми напълно свободни и тогава или се събирам с приятелки на женски обяди, или почивам с книга в ръка, или често можете да ме видите и чисто сама из центъра на София – обичам сама да ходя до Руската църква, дори ми е нещо като ритуал, поне веднъж в месеца. Оттам се отправям към малката църквичка „Свети Николай Чудотворец“, където е моят любим отец Николай… След това хващам през „Витошка“ и така, докато не ме заболят краката и не ми се проветри главата. Аз обичам София и шляенето по софийските улици за мен е терапия.
С децата пък обичаме да правим преходи в планината или из уличките на „Драгалевци“, където живеем. Научила съм ги и берем коприва за супа, боровинки, шипки за чай… Имам двор, в който се грижим за билки, цветя и тази близост с природата също ме зарежда по неповторим начин.
За мен и работата, и децата са щастие и не ми е трудно да ги съвместявам, по-скоро съм благодарна, че имам два свята, които взаимно се допълват.
Разкажи ни за пътя ти към децата? Колко време пътува към тях и на какво те научи този път?
От дистанцията на времето осъзнавам, че моят път нито е бил толкова дълъг, нито чак толкова труден, но когато си потопен в нещо, то те изгаря изцяло! Пътуването ми към децата продължи около 4 години, в които загубих три бременности и минах през почти всички изследвания, процедури – лабиринта на страха!
Но в по-голямата част от времето играех, „жонглирах“ с този проблем… Говорих си с Вселената, водих диалози с всички видими и невидими сили… Търсех трескаво отговор защо ми се дава това изпитание и на какво трябва да ме научи! Мисля, че най-сериозният урок, който овладях, е, че човек трябва да се фокусира върху всичко онова, което има, и да живее в осъзната благодарност. Истинска, не привидна.
Преди да зачена успешната бременност с първия си син, вече бях усвоила таланта да си щастлив, дори когато имаш липси в живота си! И така, в щастието, въпреки болката, се появи той!
Другото важно, което осъзнах по този път, е, че децата са истинско ЧУДО и трябва да ги отглеждаме с ясното съзнание, че те не са наши! Те са ни пратени, за да се погрижим за тях, да ги възпитаваме, да им даряваме любов и нежност, а не да се мъчим да ги направим наш образ и подобие. Не бива да искаме да сбъдват нашите копнежи за тях, а да им помогнем да открият мисията си и смисъла на това да са тук.
Губеше ли надежда и как се справяше със страховете си?
Имала съм кратки периоди, след втората и третата неуспешна бременност, в които с моя съпруг сме се затваряли изцяло. Пускахме щорите на апартамента, в който живеехме, не вдигахме телефони и дори не си говорихме… Понякога споделеното мълчание е по-лековито и от най-силната дума! Давахме време на болката да си свърши работата в нас и да излезе…
Но като цяло аз не съм депресивен човек и тези трудни, най-трудни периоди, при мен не продължават повече от ден, два…
Другото, което ме спасяваше, бяха моите приятели! Винаги съм била обградена с много хора, с много типове приятелства и те ме подхващаха и животът пак потичаше с пълна сила!
С какво се различаваха двете ти бременности – тази с Тоди и другата с Борил?
С Тодор самата аз бях по-предпазлива, а и имаше малко повече страхове, след неуспехите… Също така имах и повече изпитания, вдигах кръвно към края на бременността, лежах в болница, даже голямото земетресение през 2021 г. ние с него го посрещнахме двамата в болница… И цяла нощ с големия корем и системите нагоре-надолу по стълбите на „Тина Киркова“…
С Борил нямах никакви страхове и самата бременност протече много леко и безпроблемно. И с двамата работех до 8-ми месец, записвах предавания, стараех се бременностите да бъдат красив период от живота ми, щастлив, за да могат и те още пренатално да усетят трепета от това, че ги имам!
Разкажи ни за срещата си с каузата на ИСКАМ БЕБЕ – кога и как се случи?
С теб се запознахме, Радинко, в края на 2009 г., когато подготвяхме първото „Търси се…“ за д-р Стаменов. Оттогава близостта ни, съкровеното споделяне на емоции ме направи част от каузите на „Искам бебе“. Ти много добре знаеш, че никога не съм се притеснявала да говоря за проблемите си със забременяването, дори напротив. Изповядвам теорията, че само на един човек да вдъхнеш сила и кураж, си струва твоето лично разголване… В онези години много момичета с репродуктивни проблеми се свързваха с мен, пишеха ми и мисля, че съм успяла да предам от своята светлина на тях!
Ти си от хората, които много трудно сбъднаха мечтата си за деца, и никога не си се притеснявала да говориш за това. Обръщат ли се хора с подобни проблеми към теб за съвет и подкрепа? Какво им казваш?
Да, в онези години много диалози и писма съм изписала с жени в тази ситуация. Винаги съм казвала, че най-важна е Вярата! Когато човек се осланя на нея, разбира, че не собствените му желания са най-важни, а мисията, която ни е отредено да извървим.
Има ли нещо, което не можеш да простиш към днешна дата?
Не, не тая обиди и болки! Прощавам лесно. И на себе си, и на другите… А хората, които не се вписват в моя свят, просто излизат от него. Научих се, че има хора, които играят различни роли в нашия живот и не всички е необходимо да остават в него Завинаги! Има хора, с които съдбата ни е раздалечила и след време разбирам, че те освобождат място за нови, които на новия етап са по-ценни и необходими…
Кой е твоят личен лечител?
Вярата ми… Тя е най-голямата ми сила! Аз често говоря с небесата, имам интензивни духовни търсения, въпроси и когато ми е най-най трудно, просто се моля… В останалите дни Благодаря е моята молитва!
Към какво си непримирима?
Аз съм искрен човек и дори когато може да засегна някого, казвам истината. Винаги! Каквото и да ми коства това… И най непримирима съм към лъжата. Във всичките й форми и измерения. Да си прикрит и потаен спрямо близките си също е лъжа! Вярвам, че изговарянето и диалогът са единствените пътища за чисти отношения във времето.
Повече мечтател или повече реалист си в живота?
Аз, ще ти призная нещо – никога не живея в реалността! Имам си мой свят, красив, изпълнен със смисъл, в който изкарвам 90% от времето си… Мислите ми, мечтите ми, лудостите ми, всички те се случват извън реалността! Тук „слизам“ за малко, само когато е крайно необходимо…
Как презареждаш батериите?
Рядко се усещам „изхабена“. Наистина… Такава съм родена, по-енергична, по- дейна, по-жадна за живот… И затова рядко имам нужда от истинско зареждане. Може би защото всеки ден по малко си давам по нещо на душичката – дали ще е разходка, дали ще е разговор с приятелка, дали ще са само едни 20 минутки на двора, рееща се в нищото… Или пък ще се запаля по нова идея, която ще ме окрили и вдъхнови… Грижа се за себе си, и то истински, качествено и редовно. Осъзнала съм, че не можеш да бъдеш полезен за никого, ако ти самият не си в хармония и баланс.
Уроците, на които искаш да научиш децата си?
Единственото, на което искам да ги науча, е, че каквото и да се случва в живота им, да съумяват да опазват душите си чисти и добри! Останалото те сами ще изберат…