Ако помогна в някое семейство да изгрее усмивката, това ме прави щастлив

 

Визитка

Иван Миховски е инженер със специалност „Компютърни системи и технологии“. Става първият представител на световната верига “BOSH Car Service” в родния си град Троян. Народен представител от ПП „ГЕРБ“ в 43-то и 44-то Народно събрание.

 

Едва ли има човек, докоснал се до каузата и работата ни, който да не е чувал за Иван. Този млад мъж е неуморен. Макар работата му като народен представител да е много натоварваща, няма случай, в който някой да го е потърсил за помощ и той да не се е отзовал. Щом стане дума за каузата, Иван никога не е уморен, никога не е прекалено зает и винаги е насреща. Той беше и основният мотор, за да има Общински фонд „Ин витро“ в родния му Троян.

 

Преди няколко години Иван Миховски реши да подпомогне двойките с репродуктивни проблеми и по още един начин. На рождения си ден той събра много приятели и вместо подаръци за себе си, поиска подкрепа за каузата на „Искам бебе“. Оттам нататък инициативата му стана ежегодна. А след него и други започнаха да правят това. Благодарение на средствата, събрани от Иван, вече се родиха 9 деца, а още една двойка близнаци вече е на път.

 

Защо прави всичко това? Защото самият той и съпругата му Даниела минаха по трудния път към своите две звездички – Кристияна и Никола. А разговаряме с Иван Миховски, защото през юни е рожденик. И понеже рождените дни са символ на началото на жизнения път, започваме именно оттам – от началото.

 

Какво дете беше, Иване? Кои са най-добрите ти спомени от детството?

Стараех се да бъда добро, изпълнително и уважаващо другите дете. Друг е въпросът, че не ми се получаваше, защото си бях палаво дете като всяко друго. Например, когато бях  почти 7-годишен, щях да се удавя. Паднах в реката и си спомням, че се събудих в спалнята на родителите си. Първата ми мисъл беше: „Сега ме чака голям бой“. Но се случи друго. Спомням си как майка ми се хвърли върху мен плачейки. Тогава още не можех да разбера колко силна е любовта на един родител.

Всъщност, родителите ми умееха да бъдат винаги спокойни и едновременно да ме учат на всичко.

 

Какво научи от родителите си? Ползваш ли нещо от това в живота си и днес?

Някога си мислех, че съм бил възпитаван погрешно, тъй като винаги са ме учили да уважавам другите, никога и по никакъв начин да не вредя на когото и да било, напротив, да помагам и да давам от себе си. Родителите ми винаги са ми казвали, че това, което даваш, ще се връща двойно рано или късно. Когато срещах незаслужено лошо отношение от хора, на които съм подавал ръка, си мислех, че са ме възпитали неправилно. Но колкото повече време минава, толкова по-ясно разбирам, че всъщност те са били адски прави и наистина, макар и не на момента, макар и не веднага, всичко, което правиш, ти се връща. И доброто, и лошото. И съм безкрайно благодарен на майка ми и баща ми за уроците, които са ми давали, макар че тогава не съм осъзнавал колко полезно ще ми бъде някой ден.

 

Как съчетаваш политиката с приятелството? Тя не развали ли някое от тях?

Много ми се иска да не е. Засега не съм го усетил, но все си мисля, че ако го е направила, то това не са били истински приятелства.

Приятелството е нещо, което просто се усеща. Много пъти съм си мислел, че има приятели, които може да не чуваш с месеци, може да не се виждате дълго време. Но самата мисъл, че ги има, ти дава сили, защото знаеш, че са винаги насреща. А ако определящото в едно приятелство е това, с което се занимаваш, аз съм много скептичен дали всъщност това е приятелство или са по-скоро някакви интереси.

 

А съчетанието „политика и семейство”?

Хората, които ме познават, знаят колко държа на семейството си. За съжаление, политиката не ми позволява да бъда с любимите си хора толкова, колкото бих искал. Затова понякога ми е трудно. И жена ми, и родителите ми, са безкрайно честни хора и понякога са критични. Те са моралният компас, който никога не ми позволява да се отклоня от правилната посока. А ако понеча да го направя, ще бъдат първите, които ще ме укорят.

 

Пътят, по който тръгнах, го избрах, когато получих най-неприятната вест, най-тежката диагноза – че няма да мога да имам деца. И точно в момента, когато бях отчаян, в живота ми започнаха да се появяват хората, които ме вдигнаха на крака. Винаги ще им бъда благодарен. Част от тях се занимаваха с политика. Присъединих се, защото разбрах, че това трябва да бъде моята кауза и си казах: “Да, сигурно няма да мога да свърша всичко, което искам, но все ще има неща, с които да съм полезен. И ако мога да помогна в някое семейство да изгрее усмивка, това ще ме направи безкрайно щастлив”. Честно, откровено, това беше водещото тогава. Каузата да помагам на други в моето положение.

 

Кога се запознахте със съпругата ти Даниела?

Дълга история… Родната къща на майка й е на няколкостотин метра от нашата. Като деца сме се засичали в училището, в което сме учили, макар че имаме няколко години разлика. Срещали сме се често по коридорите. Но така се случи, че аз трябваше да замина за Англия, работих там. След като се прибрах, влязох да напазарувам в един квартален магазин. Оказа се, че в него работи Диди. И от приказка на приказка, ей така, излязохме заедно, спомнихме си за годините. Наложи се още известно време да живеем разделени – аз в Англия, а тя в Троян. После дойде при мен, помагаше ми, работехме заедно, справяхме се изключително добре до деня, в който решихме, че е крайно време да се приберем в България. И двамата бяхме категорични, че искаме да живеем само на едно място – в Троян. Прибрахме се, направихме страхотна сватба – категорично най-хубавият спомен в живота ми! И така, докато дойде мигът, в който лекарите казаха, че нещата с детето няма да се случат. Но тогава в живота ми започнаха да се появяват силните фигури, които промениха живота ми – моят приятел в политическия живот, който ме запозна с екипа на Фондация „Искам бебе” и лекарите, които застанаха зад гърба ми. Една ярка фигура в областта на мъжкия стерилитет – проф. д-р Йорданка Узунова, тогава доцент, първа ми вдъхна надеждата. „В медицината 2 и 2 не прави 4. Нещата ще се случат!” – каза ми тя. После попаднах на прекрасния екип на д-р Георги Стаменов. И така, стъпка по стъпка, тръгнахме по своя път към успеха. С помощта на невероятната д-р Шефкетова и уникалния ембриолог Влади Стайков. Докато се появи дъщеря ми Кристияна. А по-късно се случи и чудото, за което преди дори не смеехме и да мечтаем – да имаме и второ дете. Но днес и синът ни Никола вече е сред нас.

 

Какво е за теб каузата на Фондация “Искам бебе”?

Признавам, че преди може би съм бил малко скептичен към подобен род организации. Вероятно и други, които не са се занимавали с благотворителност, са скептични. Но имаше един момент, в който сякаш нещо в мен се преобърна. Наглед случката не беше нещо особено или необичайно, но ме разтърси.

Стояхме пред клиника „Малинов“ в София. По онова време там работеше екипът на д-р Стаменов. Чакахме да свършат поредните процедури и видях семейство от Бургас. Мъжът държеше в шепата си купчинка монети. Човекът сподели с нас, че това са всичките му останали пари след 2 седмици престой в София и се надява да му стигнат за такси до Централна гара. Когато пристигнел, щели да го чакат негови близки, за да платят билета му до морския град. Забележете, тук не става дума да си вземеш бутилка с вода за из път или сандвичи. Човекът си броеше стотинките, за да могат с жена си да се приберат вкъщи. Защото са дали всичко в името на бъдещото си дете!

Тогава осъзнах колко е важна мисията на всички, съпричастни към каузата на „Искам бебе“  – да помагат на хората да се справят. И не само материално. Понякога моралната подкрепа е по-важна от всичко. Изживял съм го и знам какво означава да си смачкан психически, да се молиш щастието да се случи и към това да се прибавят и материалните затруднения. Да искаш да продължиш, макар и отчаян и притеснен, а да се чудиш откъде да намериш пари, за да платиш процедурата.

Тогава аз и Диди си дадохме обещание, че каквото и да се случва, колкото можем, колкото сили имаме, ще направим всичко възможно да помагаме на семейства като нашето, които са имали една единствена мечта, да чуят “мамо” и „тате”. После започнахме тази благотворителна инициатива с рождените дни. Идеята е вместо подаръци за мен, гостите ми да пуснат по нещо в кутията. На когото колкото са му възможностите и желанието. Тази инициатива се разви изключително интересно. Спомням си първия благотворителен рожден ден. Един мой приятел, голям патриот, следеше с интерес как се развива цялата кампания. Към края на вечерта ме попита: “Ванко, дотук какво събрахме?” “Някъде към 6 000 лв.” – отговарям аз. “Добре – каза той. – Колкото се е събрало – аз удвоявам.” Стана така, че вечерта не му достигнаха около 1000 лв. На другия ден дойде и ми ги донесе. Така започнаха да се появяват хубавите новини.

 

На благотворителните ти рождени дни каниш много хора. Не е ли трудно да се прави подобна организация?

Чисто организационно това е голямо натоварване и в един момент ми дойде в повече. Тогава предложих на жена ми да пропуснем една година, да поема малко въздух, както се казва. Но когато нещо трябва да се случи, то се случва. Сигурно е било около седмица преди рождения ми ден. Обади се едно момиче и единственото, което чувах в телефона, беше само плач. Когато някой ти се обади плачейки, естествено, мислиш си най-лошото. След като жената се успокои, всъщност чух, че от средствата, събрани от рождения ден, й се е родила дъщеричка. Честитих, затворих, обадих се на Даниела и й казах: “Каквото и да ми коства, тази година рожденият ден ще го има отново, бъди сигурна”. Ето в такива мигове разбираш, че когато правиш нещо със сърце и душа, каквото и да ти коства, то има смисъл!

Този юни пропускам, защото ставам на 40, а се смята, че тази годишнина не се празнува. Но догодина продължаваме традицията. Една усмивка да донесем, за нас е повече от богатство, повече от дар Божий. А за „Искам бебе” – дълбок поклон за всичко, което правите и най-вече за това, че никой и нищо не успя да ви пречупи през годините.

 

Освен финансово, подкрепяш много двойки и морално.

За хората, които водят тази битка, това понякога е решаващо. Интересното е, че дори и хора, които са били на косъм, при които нещата почти са се случили, могат да паднат духом. Когато чуеш един млад човек да ти каже: “Явно няма да стане. Ние сме дотук, приключваме”, е много тежко и болезнено. Но след позитивните лъчи, които им изпращаме, много от тях се настройват и казват: “Да, бяхме близко. Следващия път ще успеем.” Това е много зареждащо. Когато видиш, че си успял да създадеш усещането в човека, че ще се справим заедно, ръка за ръка, вече е съвсем различно.

 

Какво казваш на такива двойки?

Първото нещо са думите на проф. д-р Узунова – „В медицината 2 и 2 не прави 4”. Аз си спомням деня, в който поставиха диагнозата на мен. Спомням си нощите и дните, в които стоях между четири стени, и не искам никой друг да преживява такова нещо. Но времената са коренно различни. Медицината се развива до такава степен, че с всеки изминал ден нещата се променят. Аз знам – битката е тежка, но освен че е тежка, тя носи и изключително важни изводи, които просто трябва да осъзнаеш. В тази битка разбрах какво семейство имам, кой е застанал до мен и колко много имам. Защото в такива моменти разбираш колко държи на теб човека, с когото живееш. Осъзнаваш какво семейство всъщност ще създадеш. Разбираш колко много са близките и колко силно искат да ти помогнат. Става ясно и какви приятели имаш. Така че наистина си подложен на едно голямо изпитание, но крайният резултат е един огромен опит. И ако водиш битката позитивно, ако имаш правилните хора до теб, крайният резултат няма как да не е положителен. Отчаянието е нещото, което не бива да присъства нито в дома, нито в отношенията. Много пъти, през цялото време, моите приятели, близки и роднини казваха: “Гледай позитивно на нещата.” Много нощи съм стоял и съм си мислил: “Боже, кажи ми, моля те, къде да го намеря това позитивното нещо. Много искам да го открия, но не го виждам.” Сега, поглеждайки назад, разбирам колко много означава подкрепата в такъв момент. На другите, които имат този проблем, просто разказвам моята история, моите преживявания. И им показвам нашите две сбъднати мечти – Кристияна и Никола. Когато сам си преминал през това изпитание, си искрен и хората го разбират. И това има огромен ефект.

 

Към какво си непримирим в днешно време, Иване?

Към едно-единствено нещо – лъжата! Не можах да се науча да я прощавам и силно се съмнявам дали ще успея. Ще дам всичко от себе си моите деца никога да не го позволяват. В крайна сметка, човешкият живот не е нищо по-различно от твоето лице и твоето име. Всичко приключва, оставаш ти, и ако един ден хората те помнят като човек, който е давал напразни надежди и напразни очаквания, който е заблуждавал, то явно си живял напразно. Не искам да бъда такъв!

 

В такъв случай, повече мечтател ли си или реалист?

Категорично – мечтател!

 

Кои са уроците, които искаш да дадеш на своите две дечица?

Толкова са много, че не знам дали ще успея. Всъщност, това, което най-много искам, е да успея да съпреживея тези уроци с тях, за да ги усетят и да ги разберат. Защото, ако аз не бъда до тях, за да им кажа това, което бих искал, те никога няма да ги разберат по правилния начин. Като всеки родител, и аз искам децата ми да имат най-доброто бъдеще, но практиката показва, че ако материалното благополучие е дадено наготово, то не се оценява, няма стойност. Искам да ги направя хора, които могат да се борят и да устояват на трудностите. Така че мечтата ми е да имам възможността да съпреживея с децата си нещата, на които искам да ги науча. И те да успеят да оценят това.