Историята на Краси от Стара Загора
“…За любовта няма мярка…”
Красимира Иванова е психолог и доброволец на ИСКАМ БЕБЕ от 2009 г. От 2011 г. води безплатни Групи за емоционална подкрепа на жени с репродуктивни затруднения. Помага на десетки жени от Стара Загора да преминат по-лесно по тежкия път на безплодието.
През 2010 г., след 10 години борба за дете, ражда близнаците Анжела и Паоло. Щастието на Краси и съпругът й Иван е огромно! През 2014 г. се случва най-голямата трагедия в живота на едно семейство – Паоло загива на пешеходна пътека в Стара Загора. Животът на Краси се променя драстично. Та става инициатор на гражданско движение “Аз съм бъдещето. Пази ме!”
През 2017 г., точно на 14 февруари, Краси роди прекрасната Белла, която днес вече е на две годинки!
Какво дете беше, Краси? Кои са най-ярките спомени от детството ти?
Господ цял живот ми е давал и вземал с пълни шепи. Детството ми е период, в който много получавах. Имах прекрасно семейство, любящо, грижовно, подкрепащо се и обичащо се. Имах всичко, което може да иска едно дете – обичта на близките, свободата на детството, много игри и никакви, ама никакви тревоги. Родена съм в Стара Загора и първите 7 години от моя живот, аз, мама и татко, живеехме на квартира в едно мазе. Това беше и причината често да прекарвах дълги периоди от време на село, при майката на майка ми. Времето там и до днес пазя в сърцето си като остров на спокойствието, щастието и откривателството. Често бягам там в мислите си когато ми дотежи в днешно време. В летните горещи вечери, често вадехме един дюшек, лягахме с баба и дядо отвън на терасата, под звездите и те ми показваха съзвездията докато заспя. Сигурно тогава се е родила мечтата ми да летя. Виждах звездите толкова близко, сякаш можех да ги докосна. Мислех си, че цялото небе е мое. Когато станах на 13, беше време Бог да ме раздели с онова, което ми беше дал. Майка ми почина от рак. В течение на една година, тя ден след ден линееше пред очите ми, дълбоко в сърцето си знаех, че няма да я има скоро, но умът ми отказваше да го приеме. Та тя беше моята майчица, която ме обожаваше… Така свърши този мой първи живот. После не бях същата. Една годино по-късно почти изгубих и баща си. При трудова злополука той получи 50 % изгаряния в най-тежка степен. Никой не вярваше, че ще оживее. В продължение на две седмици всеки ден ме водеха при него в интензивното отделение на старозагорската болница, за да го видя „за последно“. Но Божията воля беше друга. Бог беше решил отново да ми дава. И пожали баща ми. Последва една година, в коята за мен се грижеха двете баби, а татко изкара по болници в София, пластични операции, хепатити, рехабилитация. Когато татко се завърна в Стара Загора не можеше да ходи. И с това се справихме. След което последваха сравнително спокойни години в моя живот.
Кога и как се срещнахте с Иван? Как се “разпознахте” като двойка?
Завърших средно образованието си в емблематичната 1989 г. Отидох да уча в Пловдив и след завършването там, в най-голямата криза от демократичния период на България, се прибрах в Стара Загора. С работата беше много трудно. Основно съкращаваха. Но, имаше бум на заведения. Моя близка позната ми предложи да работя като сервитьор в едно барче наблизо до дома ми, аз приех и там срещнах Иван. Историята ни не е романтична, изобщо даже. Чак след година се разпознахме като двойка. Стана след едно излизане на компанията ми на дискотека.
Разкажи ни за Пътя към децата. Колко време пътувахте към близнаците и на какво ви научи този Път?
Оженихме се по всички правила на традицията. Първо той поиска ръката ми, направихме годеж и през 1994 година, на 30 октомври, сватба. Бяха наистина трудни времена. Всеки от нас търсеше своя път и професионална реализация. Искахме да почувстваме някаква сигурност в най-несигурните времена. Аз успях д а започна работа в училище, а той в пожарната. И решихме, че е време да имаме дете. Но Бог отново се появи с бясна скорост в живота ми и реши да взема… или по-скоро да не дава… Сигурно всичко това има своя смисъл. Никога не обвиних Бог за неговите планове за мен. През 1996 година започнах да търся начин да си помогна. Отидох в кабинет по стерилитет в града ни. Започнаха изследвания, лечение… Кюстендил. Тогава стерилитетът се лекуваше в Кюстендил. Там се запознах с някалко жени от София, които ми разказваха за д-р Павлета Табакова, която правело ин витро. Дадоха ми нейн телефон. Аз не я потърсих веднага, вярвах че бебето ще дойде. Изобщо не се съмнявах. Вярвах! И така още няколко години. Лекарят при когото ходех в Стара Загора, д-р Кънев, един ден ми каза, че д-р Щерев прави клика за ин витро в София. И ми препоръча да се обърна към него. Няма да забравя страха, срама, тревогата, с които престъпих за първи път прага на болницата на д-р Щерев. Бяхме ние и още една двойка на пациентските дивани, гледахме в земята и чакахме да чуем „Заповядайте“. Последваха няколко години, в които болницата на д-р Щерев се превърна в наш втори дом. Последваха 6 опита ин витро – всички неуспешни.
Губихте ли надежда и как преодолявайте страховете си след неуспешните ин витро опити?
В началото – не. Стоях и си мислех – сега правя едно ин витро, забременявам и си отивам. Да, ама НЕ. Аз, обаче, с борбеността, която нося от баща си, вдигнах глава и си казах „Напред, моето момче. Самосъжалението не е добър съветник.“ Разбира се през цялото време до мен беше Иван. Успяхме, защото бяхме заЕДНО. Всеки от нас се отказваше в определен момент и губеше вяра, но никога не изгубихме вяра по едно и също време и двамата. Имаше много тежки моменти. Спомням си след една стимулация как не можахме да извадим яйцеклетките, защото се разболях от пневмония. Този период обаче не го помня само със страховете. Имам прекрасни спомени и приятели, които срещнах по пътя си. И до днес те са от най-ценните хора в живота ми. Там някъде се срещнах и с Искам бебе! Обичам го това Искам бебе. Толкова подкрепа и любов не съм получавала от детството си.
Чувството, което изпитахте след положителния тест за бременност? И новината – ще имате близнаци – как приехте това? Колко е голяма радостта от сбъднатата мечта?
Всъщност беше нещо като безтегловност. Не знаеш да се зарадваш ли, не разбираш много какво се случва, защото нямаш някакви по-особени телесни усещания. И много исках да си го запазя само за нас. Отидох да ми потвърдят бременността и да чуем сърчицето на бебето на 15 август 2009г. Тогава разбрах, че Бог пак е протегнал и двете си ръце над нас, за да изсипе благословията си. Сърчицата бяха две. Радостта беше тиха, семпла. Страховете бяха придворните дами на душата ми по време на бремеността. Още повече, че в началото на септември получих отлепване на едната плацента, почти бях изгубила едното бебе, но благодарение на д-р Ина Цонева от Стара Загора, успяхме да овладеем процеса. Лежах през останалите 6 месеца. Почти не ставах от леглото. Бях на една шепа медикаменти. Напрежението от това да не тръгнат бебетата преждевременно беше огромно. С д-р Цонева крояхме различни планове как да постъпим, ако започне раждане преди термина. Бях при нея на преглед всяка седмица. И успяхме. В едно слънчево пролетно утро на 25.03.2010 г., Ани и Пао се появиха на бял свят в 37 г.с, доносени. Сърцето ми беше препълнено с любов и умиление. Сега беше мой ред да започна да раздавам любовта, онази, без която не можем и която бях получавала като дете. Мислех си, че това е всичко, което съм искала да ми се случи. Бяхме много, много щастливи цялото семейство. През всичките месеци Иван сякаш малко в сянка, никога не измрънка, не се оплака, всичко вършеше с ентусиазъм и желание.
За Паоло и болката от земната раздяла – как се живее с такава мъка и има ли лек за нея?
Все още това е най-трудното нещо, за което трябва да говоря. Малко преди да се случи убийството на Паоло гледах един филм, който ме разтърси от дъното на душата ми – Изборът на Софи. Софи е еврейка, майка на близнаци, момче и момиче, която по време на Холокоста е изправена пред избора кое от двете си деца да даде за камерите на смъртта. И от нея се изискваше да реши бързо, ако не може, ще вземат и двете деца. Обзе ме безнадеждност и огромна тъга. Помолих се никога да няма такива раздели. Сякаш е било като предупреждение. И така, до тук приключи този ми живот! Отидохме в Ада и започнахме бавно, малко по малко да изграждаме новия си свят. Онзи, прекрасният, остана някъде изгубен завинаги. И аз отново не съм същата. Единственото нещо, което пазя от началото до края е ЛЮБОВТА. Тя ми помага. Любовта и осъзнатостта колко дребна прашинка съм в този свят. И Анджи, и Иван, а после и Белла.
Откъде намери сили да продължиш борбата си за още едно дете? Кое те крепеше? Крепяха ме както емоционални, така и чисто рационални доводи.
Любовта и вярата, че светът е добър. Егоистичното желание да усещам миризмата на бебе. Тъй като ние сме от по-възрастните родители, бих искала Анджела да отрасне със себеподобен и след време да не е сама. Сега те двете са едно поколение в дома ни и за тях е по-лесно и по-добре така. Като психолог също съм на мнение, че е много по-добре да се отглеждат и възпитават две деца, отколкото едно. Освен това имаме стабилността и увереността, че можем да отгледаме още едно дете. Представям си след време пълен дом, деца, зетьове, внуци, събрани около масата в емоционални разговори… така се връщам в детството си и онова, което съм преживяла тогава. Искам това да се пресътвори отново. Баща ми е от голямо семейство. Имам незабравими спомени от дните, в които всички се събирахме заедно при баба – децата играехме, родителите ни си говореха, а баба се суетеше около печката и се чудеше какво още да ни приготви. Надявам се, че Бог ще е милостив към нас и ще ми помогне да изживея това отново, но вече в друга роля.
С какво беше различна бременността ти с близнаците и после с Белла – на почти 45 години?
Бременността с Белла беше много хубава, много спокойна. Нямаше ги страховете от първата бременност. Нямаше го задължителното лежане. Бях до последно в движение. Чувствах се прекрасно. Имах огромна подкрепа и виждах радостта на всички около мен – семейство, приятели, познати. Отново се чувствах благословена.
Промени ли се Анжела след раждането на Белла? Или как се измерва сестринската им любов?
Анджела очакваше Белла с голямо нетърпение, но намаше реална представа какво я очаква. Тя си мислеше, че ще има сестра, с която да играе, по-скоро кукла). В началото беше леко разочарована, че не може винаги, когато реши да я взема, да я преграща, че трябва да пази тишина, и да споделя мен с нея. Но постепенно промяната беше в тази посока, да стане по приемаща и споделяща. С времето стана и по-отговорна към държанието с Белла. Започна да рзбира, че срещу нея стои друго човешко същество, което има свои потребности.
Твоето призвание – и житейско, и професионално – е да разбираш емоциите на хората и да им помагаш да откриват себе си. Кога разбра, че психологията е твоята съдба?
В психологията съм влюбена много отдавна. В онези времена (имам предвид комунизма), обаче тя беше като химера. Истински я почувсвах като мое призвание, когато започнах обучението си по психотерапия при Румен и Женя Георгиеви във Психотерапевтичен институп по социална екология на личността. Това обучение много ме промени. Промени моя светоглед. Извади го от индивидуализма. Промени схващането ми, че човек може да бъде разглеждан, лекуван, променян извън контекста. Представите ми за взаимоотношенията и личността станаха още по загадъчни, трудно измерими и още по голямо предизвикателство. А аз обичам предизвикателствата. Както виждаш, нищо в живота ми не се е случвало лесно, а предизвикателствата ми дават тръпка, хъс и мотивация. Лесното ме отказва! И още нещо, това обучение, продължило близо 10 години ме освободи от стреса, че трябва да съм като рентген, който чете хората и който стрес обучението ми по психология в университета ми беше вменило. Аз се изживявах като човек, който трябва да знае всичко за всеки. Психотерапията ме промени. Сега зная, че всичко, с което ми предстои да работя, е в клиента, и имам да го свържа с това, което е в мен. Ако мога така да го кажа с две думи – психологията ме научи да обощавам, синтезирам и категоризирам, а психотерапията да анализирам и да деетикирам. Това е толкова хубаво!
За срещата с ИСКАМ БЕБЕ и работата ти с жени с репродуктивни проблеми? Колко е важно “лечението” на емоциите да съпътства лечението на тялото?
С Искам бебе се срещнах първо в качеството си на жена с репродуктивни проблеми. Жена, която търсеше решение на своя проблем. Когато човек се сблъска с нещо такова, той започва да преживява различни емоции, с част от които може да му е трудно да се справи, друга част може да му се струват нередни и да започне да се преживавя като лош човек, друга част пък да предизвикат чисто физически промени, т.е. да се проявят като психосоматика. Емоциите също са тези, които стоят в основата на взаимоотношенията ни с околните и ги променят. Често хората, двойките, семействата имат свои механизми за справяне с тези състоянияи емоции. И се справят като не допускат страданието да стане водещо в живота им. Понякога обаче се случва, жената, мъжът, двойката да не намерят пътя. И това е възможно да се случи във всяка една кризисна ситуация. А стерилитетът е криза. Тогава няма нищо по-нормално от това да потърсиш компетентна помощ, от добре обучен терапевт, които ще може да те поведа в собствените ти емоции, а не да ти внушава своите. Това би направило жената, мъжат и като цяло двойката по устойчиви и по-малко страдащи.
Има ли нещо, което не можеш да простиш към днешна дата?
Като цяло не съм злопаметна. Но за мен има непростими неща. Не съм от онези дето са великодушни към всичко и всекии, но всъщност са объркани по отноение на добро и зло. Злото не бива да бъде прощавано. Никога няма да простя за отнетия живот на детето ми. Няма нещо, което да може да ме придвижи в тази посока! Никога! Това означава да предам Паоло! Има и други лични непростими наща, които не бих искала да споделя. А това са неща, които накой някога съвсем умишлено и с цел да ми навреди е направил!
Към какво си непримирима?
Непримиримостта за мен е свързана с промяната и надеждата. Много неща в живота не ми харесват. Всяко нещо, което има надежда да бъде променено ме кара да съм непримирима. Когато виждам обречеността, невъзможността да променя нещата, се смирявам. Добре е човек да има някакви граници, за да се съхрани. Ако трябва да назова едно нещо, към което изпитвам много силна непримиримост, тотова е насилието във всичките му форми.
Повече мечтател или повече реалист си в живота?
За мен двете неща са много свързани и балансирането им дава баланс на живота. Има моменти, в които повече мечтая, но после идва време, в което трабва да направя нещо за тези мечти. Първо идват мечтите, после ги превръщам в реалност и това ме кара да чувствам, че държа юздите на своя живот.
Какво ще направиш, ако имаш непланирани дни?
Не зная. Нали затова са непланирани. Част от дните в живота ми са непланирани. Ей така, оставям се на този живот и на живия процес. Той винаги ми носи най-доброто, което може да ми се случи. Обикновено ми се обажда някой, когото не съм чувала отдавна или просто си стоя по пижама вкъщи, пазарувам или готвя, винаги нещо се случва. Слушам се и правя това, което в момента ми се иска.
Колко любов имаш още за даване?
Надявам се много. Искам да е много. Не зная как се измерва любовта. Все още никой не и е намерил мярката. Но се надявам всеки ден да давам любов на хората около мен, защото въпреки, че няма мярка за нея, тя има способността да се мултиплицира, а съм сигурна, че движещата сила на света е любовта. Аз съм получила любовта от своите родители и съм длъжна да я предам на своите деца, те на своите и така натаък…
Урокът, на който искаш да научиш Анжи и Белла?
Ох, всеки ден им давам много уроци, понякога сигурно прекалявам, но ако искам нещо да разберат от мен е да не се оставят на посредствеността да ги води. Да горят, да обичат и да живеят този живот така, както на тях им харесва, въпреки всички страхове, които ще ги спират. Да бъдат смели!