Вили, разкажи ни накратко за себе си – на колко си години, откъде си, какво образование и каква професия имаш?
Здравейте, казвам се Величка Иванова. На 29 години съм и съм от град Добрич. Завърших средното си образование в Природо-математическата гимназия в града, а висшето – в Шуменския университет. Вече съм с образователно-квалификационна степен „Магистър“ със специалност „Предучилищна и начална училищна педагогика“. От 2014 г. работя като учител в детска градина. Обичам децата и това е моя сбъдната мечта.
Как се срещнахте с твоя партньор и кога се разпознахте като двойка?
В личен план съм омъжена от 5 години. С моя съпруг Иван се запознахме през 2013 г. чрез общи познати. Не след дълго станахме двойка. В него открих всичко онова, от което някога съм имала нужда – обич, подкрепа, разбиране. Хармонията и балансът между нас доведоха до следващия етап от нашите взаимоотношения – брак. След като се венчахме пред Бог, решихме, че е дошъл моментът новото семейство да се увеличи.
Вили, кога и как разбра, че мечтата ти за бебе ще се сбъдне трудно?
В ритъма на забързаното ни ежедневие не усетихме кога мина година. Мина, но бременност все още нямаше. Мислехме, че е заради напрежението, но все пак решихме да посетим специалист. Не потвърдиха проблем при нито един от двамата, затова продължихме с опитите. Но след почти две години все още не се получаваше и това започна да ни притеснява. Тогава наша приятелка, която беше родила наскоро, сподели, че е имала проблем и д-р Даниел Димов от Медицински център „Св. Иван Рилски“, гр. Шумен й е помогнал. Запазихме час още при първа възможност.
Кога срещна д-р Димов и с какво ще запомниш първата си среща с него?
Първата ни среща с д-р Д. Димов беше през април 2017 г. Помня, че бях много притеснена и в същото време не подозирах какво ме очаква. Прегледът беше много обстоен. Но за да се установи дали има проблем и какъв е той, трябваше да се направят редица изследвания. Спермограмата на мъжа ми беше добра, а при мен едно от първите неща, които направихме, беше хистеросалпингография (HSG) или така наречената „цветна“ снимка. Тя показа, че маточните ми тръби са деформирани. Тогава чухме и страшната диагноза „тубарен стерилитет“. За жалост проблемът при мен беше такъв, че не можеше да се оправи оперативно. В онзи ден светът ми се срина, за миг всичко ми се преобърна и не знаех къде съм. Единственият начин да имаме някога деца беше чрез ин-витро процедура. Не се и замислихме. Направихме всичко необходимо и кандидатствахме по фонд „Асистирана репродукция”.
Ще разкажеш ли накратко за пътя, който извървяхте заедно с екипа на д-р Димов – изследвания, процедури, сълзи и радости?
През следващата една година, докато чакахме одобрение от Фонда, преминахме през много емоции. Последваха редица други изследвания и още неочаквани проблеми, които лекувахме един след друг. Беше тежко, но през цялото време имахме подкрепата на д-р Димов и екипа му. Бяхме силни и имахме вярата, че всичко ще бъде наред. Имах моменти на отчаяние, но с подкрепата на нашите родители и приятели много бързо се вдигах на крака. Вярвахме, че това е просто изпитание, през което трябваше да минем, за да сбъднем нашата мечта.
След дългата едногодишна подготовка д-р Димов прецени, че вече всичко е нормално и можем да преминем към ин-витро процедурата. Междувременно вече бяхме получили и одобрението от Фонда. Последва единадесетдневна стимулация на яйчници, пункция и ембриотрансфер на два ембриона на стадий бластоцид. Не мога да опиша точно какви емоции чувствах в онзи ден. С мъжа ми бяхме много щастливи и същевременно уплашени, защото не знаехме дали ин-витрото ще бъде успешно. На следващия ден се прибрахме у дома. Чувствах се странно, стараех се да изпълнявам всичко, което докторът ми беше наредил. Знаех, че ежедневието ми няма да е вече същото като преди.
Как реагира, когато разбра, че си бременна?
Разбрах, че съм бременна, когато на петия ден след ембриотрансфера д-р Димов ме накара да си направя тест. Втората чертичка беше толкова бледа, че едва се забелязваше. Не посмях да се зарадвам тогава, но докторът потвърди, че има начална имплантация. Последваха няколко дни тестове, а той ми даваше наставления всеки ден какви лекарства да приемам. С всеки изминал ден чертичката ставаше все по ярка, а аз – все по-щастлива. Междувременно съпругът ми го командироваха за няколко дни извън страната. Не исках да му казвам по телефона какво се случва, не можех да пропусна да видя реакцията и искрата на радост в очите. Когато се прибра, му показах последния тест. Беше много щастлив и не можеше да повярва, че това е истина. За щастие бременността се потвърди с кръвните тестове ЧХГ, които направихме при доктора. А малко след това при следващите прегледи видяхме и двата успешно захванали се ембриона. Може би това беше моментът, в който осъзнахме, че аз наистина вече съм бременна и в мен ще расте не едно, а две малки човечета.
Да, ама не! На третия преглед с ехограф д-р Димов имаше изненада за нас. Докато протичаше прегледа и той се взираше в екрана, каза нещо, което не успях да чуя добре. Помолих го да повтори, а той се обърна към мен, посочи екрана и ми каза, че единият ембрион се е разделил на две. Всички бяхме много изненадани. Как е възможно? Той ни обясни подробно как са се случили нещата и че това е рядкост. Направо си беше чудо! Знаехме, че още е твърде рано и нашето чудо може да не е за дълго, но все пак трябваше да вземем решение дали да ги оставим и трите. При последвалите прегледи поговорихме с д-р Димов и той ни обясни какви са рисковете, ако премахнем един от ембрионите. За нас беше много важно решение, но истината е, че и за миг не помислихме да махнем нещо, което ни е дадено от Бог, при положение че до онзи момент се борехме и молехме да имаме деца. Притесняваше ме единствено това дали физически ще се справя с износването на триплодна бременност. Тук огромно психическо влияние ми оказаха думите на доктора. Той беше преценил, че ще се справя. Повярвах и не съжалявам и до ден днешен, че му се доверих.
Как протече бременността ти и колко е важна ролята на лекаря, за да се чувстваш спокойна?
Имах сравнително лека бременност. Месеците минаваха неусетно, а д-р Димов не спираше да следи как се развиват нашите бебчета. Бях спокойна, защото знаех, че за нас се грижат много добри професионалисти, които гледат всичко с нас да е като по конец. След няколко месеца се наложи превантивно да ми направят серклаж. Процедурата беше наложителна, тъй като триплодната бременност си е рискова.
Не зная какво е да износваш едно или две бебенца, но да износваш три – това си е върховно изживяване. Да те ритат три чифта краченца – неописуемо! Тази бременност промени живота ни коренно. Наложи се да сменим жилището, в което живеехме с по-голямо. Всички много се радваха за нас, много ни помагаха и подкрепяха и продължават и до днес.
Как протече раждането ти? Какво си спомняш от този миг?
Бебенцата се развиваха много добре, аз също се чувствах като цяло нормално. За жалост в седмия месец се разболях. Няколко дни вдигах температура, не се чувствах добре. Д-р Димов ми даваше наставления какво да правя и какви лекарства да приемам, но за жалост те или не оказваха влияние, или ефектът им беше временен. Започнаха болки в бъбреците и други съпътстващипроблеми. Д-р Димов ми препоръча да вляза в болницата във Варна при негов колега. Отидохме на сутринта и ни посрещна д-р Липчев, който ми направи преглед. Наложи се да ме приемат в болницата, за да ме следят. В онзи ден се чувствах много добре, нямах нито температура, нито болки, въобще нямах никакви признаци, че нещо ще се случи. Вечерта около полунощ усетих, че става нещо. Веднага отидох при дежурната сестра. Оказа се, че водите ми са изтекли. Оттам всичко ми е като на магия. Свалиха ме в родилното и ме подготвиха за спешно секцио. Успях само да напиша съобщение на мъжа си, че раждам. Събудих се и вече беше светло навън. Помня, че ми беше много студено, действието на упойката още ме държеше. Бях уплашена и притеснена, исках да знам как е минало всичко и дали децата ни са добре. От присъстващите никой не можеше да ми каже нищо, а това ме тревожеше още повече. Лежах и мислех само за децата. През това време се бях чула вече с мъжа си, който пътуваше към нас. Докато все още се опомнях и прехвърлях случващото се в главата ми, забелязах три розови гривнички на ръката си. На 27.10.2018 г. към 3 часа сутринта бях родила три момиченца. За нас беше изненада полът на третото бебенце, което се криеше до последно. Усетих усмивка на лицето си. Бях щастлива. Дойде и д-р Липчев и ни каза, че бебенцата са добре.
Какво би искала да кажеш днес на д-р Димов и неговия екип?
За всички беше огромна радост. Поздрави ме и д-р Димов. През цялото време е поддържал връзка и е следял какво се случва с нас. Той и екипът му направиха още едно семейство щастливи родители. Благодарим Ви, докторе! Вие сте и винаги ще бъдете част от нашето семейство! Ние Ви повярвахме и Ви се доверихме, а Вие и невероятният Ви екип сбъднахте нашата мечта!
Какви са мечтите ти днес?
Към днешна дата мечтая всички да сме здрави. Друго не искам, защото вече го имам. Нашият дом се оглася от детски смях и много весели игри. Предизвикателството, да отглеждаш три деца, е огромно. Има и трудни моменти, но когато семейството е задружно и сплотено, нищо не може да го събори. Благодаря на родителите ни за помощта, която оказват в отглеждането на децата ни. Знам, че за тях това е огромно щастие и удоволствие.
Какво е твоето послание към хората, които се борят за дете?
Нашата история е с щастлив край. Пожелавам на всички двойки, които искат да имат деца, но са възпрепятствани по някаква причина, да не губят надежда, а да вярват в своя лекар и никога да не се предават. Трудностите са, за да ни правят по-силни. Вярвайте в чудото и то ще се случи!