Д-р Любомир Бойчев е началник е на АГ-отделението в Многопрофилна болница за активно лечение – Тутракан. През 2006 г. създава и до ден днес управлява Медицински център “Св. Иван Рилски” в града. Завършва медицина във Варна. През 1996 г. придобива специалност по акушерство и гинекология в МУ – София. От 1996 до 2004 г. е управител на МБАЛ – Тутракан.
Специализирал е в областта на минимално инвазивната хирургия, асистирана репродукция, оперативна гинекология, гинекологична ендокринология, ултразвукова диагностика в акушерството и гинекологията (вкл. 4D ехография), антинатална диагностика на наследствените заболявания; онкопрофилактика. Има четири специализации в Centre Hospitalier Universitaire de Nimes – Франция, и 4 специализации в IRCAD, University of Strasbourg – France, както и в ID Trust Medical Leuven – Belgium. Има международен сертификат Minimal Invasive Gynecological Surgeon. Носител на отличие “Лекар на годината” за 2016 г. на БЛС, за заслуги в областта на медицината. Членува в наши и европейски асоциации по гинекология, репродуктивно здраве и гинекологична хирургия.
Един ден на д-р Любомир Бойчев. Как преминава той?
Това е въпрос с труден отговор, защото работният ми ден е изпълнен с твърде много активности. Денят е продължителен – по 15-16 часа интензивна работа. Започвам рано сутринта. След 07:30 ч. ние започваме с пункциите и всички други манипулации в Медицинския център. След това преминаваме към оперативната програма в болницата, която обикновено е доста натоварена с най-различни гинекологични операции, преобладаващо лапароскопски и хистероскопски, работа в родилни зали, визитации. Това продължава до обяд, след което плавно преминаваме отново към извънболничната дейност, свързана с асистирана репродукция, консултации на пациенти с инфертилитет, гинекологични и онкопрофилактични прегледи, проследяване на бременни. Всичко това продължава до много късно, често до 22-23:00 ч. След това, с надеждата да не бъдем извикани през нощта по спешен повод в родилните зали, на следващия ден всичко започва отначало. Така е и в съботите до следобед, и в неделите, когато се налага.
А защо избрахте професията на лекар, и то акушер-гинеколог?
Много пъти са ми задавали този въпрос. При мен това се появи естествено. Никога не съм смятал, че ще бъде нещо различно от медицината. Може би, защото израснах в такова семейство – и баща ми, и майка ми работеха в болницата. Баща ми, Бог да го прости, беше акушер-гинеколог с над 40 години стаж. Вкъщи се говореше само за медицина и здравни проблеми, как да се помогне, и може би това наклони везните. Всички мои баби и дядовци са ме настройвали към емпатия, към това да опитваш да разбереш другия, да му помогнеш, да го успокоиш… Дори и в най-младите си години, 4-5-годишен, на въпроса „Какъв ще станеш?“, винаги съм заявявал до обяд – шофьор на камион, а следобед – лекар. Така че дори и шофирането на камион не успя да измести медицината.
Вие сте един от добрите лекари, които много двойки търсят, за да разрешат своите репродуктивни проблеми. Какво показва Вашият опит – кои са причините за безплодието?
Проблемът става все по-значим. Сериозни причини са начинът на живот – стресът, начинът на хранене, липсата на двигателна активност, работната среда. Причините могат да бъдат както в мъжа, така и в жената, или доста често – и в двамата. Затова двойките трябва да бъдат разглеждани като едно цяло – така ги приемаме ние.
Причини за безплодие
За да се получи бебче, най простичко трябва да бъдат налице като условие три неща: качествени сперматозоиди и яйцеклетки, както и условия те да се срещнат и развият като ембрион в утробата на жената. Затова започваме с проучването и установяването на тези неща. Причините за безплодие при жените са различни. Може да са свързани с липса на овулация, да са ендокринологични, да са свързани с възпалителни заболявания на маточните тръби. Може да бъдат и генетични заболявания, влияещи на забременяването, или пък свързани с предшестващи гинекологични операции, които са намалили яйчниковия резерв… Ендометриозата и свързаните с нея усложнения все повече влияят на женския инфертилитет.
Един от фундаменталните фактори обаче, който трябва да посочим, е възрастта. Тя е основен фактор, който влияе пряко на успеваемостта на забременяването. Все повече внимание се обръща и на имунологичните причини за инфертилитета. При мъжа инфертилитетът може да се дължи на възпалителни заболявания в миналото, които са увредили сперматогенезата. на ендокринологични заболявания, „варикоцеле“ – разширени вени в областта на тестисите, които също влияят на качеството на спермата. Влияние оказват и токсините от околната и работната среда. В никакъв случай не трябва да пропускаме тютюнопушенето и честата консумация на алкохол. При мъжете също има генетични и имунологични заболявания, някои вродени състояния, както и травми в областта на тестисите в миналото. Затова разпитваме много внимателно двойката.
Когато в една двойка има проблем, кои са по-смелите? Жените или мъжете идват за изследвания?
Различно е. Но жените сякаш са по-смелите. При мъжете е малко по-трудно. Много важно е това, което ние постоянно коментираме – че проблемът е общ. Двойката е тръгнала да преодолява трудностите в живота си заедно и няма как само единият да бъде държан отговорен за проблема.
Тогава откъде трябва да тръгне една двойка, ако бебето се бави?
Двойката в никакъв случай не трябва да изпада в паника. В учебниците по медицина е написано, че ако забременяване не се случва повече от една година при непротежирани полови контакти (а ако жената е на повече от 35 години – и след 6 месеца), е хубаво да се отиде на медицинска консултация, за да можем ние да започнем с най-леките изследвания. Да видим какво се случва с овулацията при нея, дали има данни за някои възпалителни заболявания, да се направи качествена ехография, за да се огледа състоянието на органите и да се види дали има някакви болести – полипи, миомни възли, кисти, аномалии във формата на матката, ендометриоза, да се направи хормонален профил на двойката, спермограма на партньора… Така можем много бързо да добием цялостна представа за това накъде и как се движат нещата. Това, разбира се, е в началото. След това имаме много жокери в джоба си, за да помогнем. Една двойка не трябва да се плаши, че още с идването ѝ ще започнат някакви страховити неща. Не. Тя просто ще се запознае с лекарите и с екипа, за да обсъдят с тях страховете си и да бъдат спокойни, че сме се заели с техния проблем. Те просто трябва да правят каквото е необходимо и ще имат бебе. Това ги успокоява. Много често, дори само след един-два такива прегледа, ние виждаме, че те идват бременни. Така че дори и чисто емоционалният момент, че са попаднали на място, което им вдъхва увереност, че нещата ще се случат, ги успокоява и понякога те се получават от само себе си.
Как приемате отрицателния тест, като резултат от изследването при някоя двойка?
Тежко. Пациентите едва ли знаят как ние – не само аз, а и целият ни екип – преживяваме един отрицателен тест… Знаем цялата история на пациентите си и я дискутираме често – дори и когато тях ги няма. Опитваме се да им дадем най-доброто. Ние също преживяваме всичко и чакаме да излезе този резултат с нетърпение. Но се опитваме, поемайки си въздух, да застанем срещу пациента си, да го погледнем в очите и да му кажем, че ще продължим и няма да се измъкнем, да се скрием и да се опитаме да омаловажим нещата. Затова ежедневно четем, специализираме, обикаляме света по конгреси и специализации, организираме интердисциплинарни дискусии, оборудваме се възможно най-добре, за да можем да отговорим на въпроса защо нещата не са се получили.
А къде търсите причината в поредица от неуспешни опити?
Опитваме се да бъдем комплексни, да огледаме случая детайлно от всички страни. Успехът на едно лечение не зависи само от добрата апаратура и от добрата квалификация в областта на асистираната репродукция. Една голяма помощ в това ни дава минимално инвазивната хирургия (и хистероскопска, и лапароскопска), в която ние работим и се развиваме много интензивно. Ние сме едни от първите в страната, които развиват тази хирургия. Имах щастието и възможността да подпомогна и да подкрепя израстването на екип от специалисти – първо, моят брат д-р Богомил Бойчев (привилегия е да имаш толкова близък човек до себе си, отдаден на същата кауза), а доста по-късно и на останалите колеги.
Подход
Когато започнем да търсим причините за проблема, ние се опитваме да проучим пациента изцяло – не само да чуем и да видим дали има патология, но можем и да подходим инструментално и да отстраним тази патология, като направим съответната минимално инвазивна операция. Опитваме се да изследваме и да се консултираме и по интердисциплинарните проблеми – работим и с андролози, и с уролози, и с ендокринолози, и с имунолози, и с генетици. Имаме прекрасна колаборация и екипна работа специално с д-р Стаменов и с МБАЛ „Надежда“ в София.
Смятам, че ползваме възможно най-добрите практики, за да бъдем полезни. Оборудването в Медицинския център е прекрасно. Ето например, отскоро нашата клиника се присъедини към много малкото в страната, като закупи висок клас ембриоскоп, осигуряващ постоянно 24-часово наблюдение на ембрионите, посредством вградена микрокамера. Имаме четирима ембриолози, които продължават да се развиват – посещават конгреси, световни форуми, курсове за квалификация…
Как подбирате екипа си?
В това да подбираш добър екип има и малко философия. Спомням си за един мой много близък приятел, който се питаше за какво му е всичко това, което е построил и създал, нима предишното не е било достатъчно, какъв е смисълът на всичко… Тогава се замислих и му казах, че отговорът е много прост. Той е, че смисълът е в самото пътуване към целта. Не е важно само да гониш някаква цел на всяка цена. Важното е самото пътуване. А е хубаво да пътуваме с подходящите хора. Затова смятам, че най-ценното в живота е да срещаме трудностите и да борим проблемите с подходящите добре мотивирани хора. Аз винаги съм смятал, че „уан мен шоу“ отдавна няма. Ние сме екип от хора, които пътуват и се борят заедно. Защото, пак се връщам към баща ми, Бог да го прости. Когато в началото тръгвах и му обяснявах какво искам, той ми казваше: „Трябва да направиш това, и това, и това…“ И аз му отвръщам: „Да, ще направя каквото мога.“ Отговорът беше: „Не каквото можеш, а каквото трябва.“ Защото „каквото мога“ е много удобно обяснение и оправдание, но не върши работа. Трябва да направиш необходимото, да намериш хората, които могат, и да успеете заедно. Така че, ние събираме екип от съмишленици, с които пътуваме заедно, заедно срещаме трудности, заедно ги преживяваме и ги преодоляваме, а понякога не успяваме, обмисляме ги и вървим напред. И аз съм щастлив и благодарен, че ги има!
Какво се промени в разбирането и лечението на безплодието през годините?
Може би хората започнаха да говорят за тези проблеми по-открито. Започнаха да се обръщат малко по-рано за помощ към специализирани клиники. Хората, които не могат да имат деца, не са дамгосани или наказани от нещо. Съвсем естествено нещо е да опиташ да имаш дете. Това е съкровено право на всяко семейство. А иначе, що се отнася до лечението, там има огромен скок в технологиите – в оборудването, което използваме, в начина, по който работим, в методите за диагностика, които прилагаме, включително и по-голямата инвазивност – хистероскопски, лапароскопски операции, генетични и имунологични изследвания, които навлязоха мощно в търсенето на причините за безплодие. Вече има много методи и начини, благодарение на които можем бързо да поставим диагноза и да разберем какво се случва.
Откъде черпите най-много сили и вдъхновение, за да продължавате да дарявате хората с надежда за дете?
Много пъти съм си мислил в късните вечерни часове или пък в моментите, когато трябва да станеш след безсънна нощ и да започнеш всичко отначало: „Боже, защо трябва да си причиняваш всичко това точно по този начин?“ Но, признавам, че това отминава изключително бързо в момента, в който видиш сълзите на една жена, която 15 или 20 години не е успяла да забременее, макар че цял живот го е желала, и това се случва в момента. Не е възможно да бъдат обяснени и с цял роман погледът и благодарността в очите на една такава жена. Това те кара да настръхнеш. Всяка фибра в теб трепти. Даже има моменти, в които гледаш да се скриеш, защото рискуваш емоцията да ти дойде в повече. Тези моменти са безценни. Това е точната дума. Това е достатъчно, за да забравиш всичко и да започнеш отначало – напълно презареден. Може би това е нещото, което ни храни, нещото, което ни събира… На 19 октомври ние винаги се събираме. Трудно обясними са емоциите, които преживяваме тогава с многото деца и бебета, които „са се получили“ и идват. Пътят е труден, както казах. Неуспехи има и ние ги преживяваме. Няма как да помогнем на всички, за съжаление. Само един може да прави това. Ние също страдаме, мислим, опитваме, работим, развиваме се, не сме перфектни.
А кои са най-големите Ви страхове – и в медицината, която упражнявате, и в живота?
Ако се замисля, най-големите ми страхове и в медицината, и в живота, са изпразнените погледи. Те са страховита история, която може наистина да ме уплаши невероятно. Недокоснатият от емоция, от емпатия, от любов, от състрадание поглед. Озлобеният поглед на агресивната, амбициозна посредственост, която иска да властва. Алчността и нежеланието да се съобразиш с другия, да го чуеш, да разбереш проблема му. Това е нещото, което, повярвайте ми, ме плаши ужасно. Затова изпразненият поглед е най-големият страх за мен и в медицината, и в живота. Това е погледът, който подсказва, че не е прочетена нито една книга, че нищо отгоре, от небето не слиза в него. Това е нещастие не само за нас, а и за самия човек, чийто е този поглед.
Кой е вашият личен лечител?
Моят личен лечител са смирението, любовта и перспективата. Човек се смирява, не забравя, че трябва да обича и да отдалечи перспективата. Когато погледнем света и дадена случка по-отдалече (времево или пространствено), понякога те може да изглеждат много смешни. Може би, това е начинът, по който човек трябва да се лекува – като се смирява, осъзнавайки, че е един от всички и че никой не превъзхожда никого с нищо, като обича, тъй като това е в основата на всичко добро.
Знам, че свирите на китара и пеете добре. Има ли време за китара и песни? Какво друго ви привлича извън работата?
Много, много малко, за съжаление. Даже покрай тази епидемия ние продължихме да работим, но все пак намалихме малко обема на работата и най-малката ми дъщеря ми каза: „Хайде да ме научиш да свиря на китара.“ Та, започнах да я уча да свири. Това бяха едни прекрасни незабравими моменти. В един момент осъзнах как в мен оживява отново онова време, когато аз съм свирил по 15 часа на ден в групи, на бас китара, по купони, по забавления… Това сякаш е било в някакъв паралелен друг живот и вече е останало „в далечното минало“. Странно е как всичко се променя толкова бързо. Но, да, обичам хубавата музика и да посвиря на китара за мен е голямо удоволствие.
Страшно много обичам природата. Казвал съм много пъти, че да се разходиш сред природата е нещо невероятно.
И още – много обичам книгите. Никога не съм спирал да чета – от детството, през прекрасните романи на юношеството, та досега. Последните два романа, които прочетох скоро, бяха: трилогията на Айн Ранд „Атлас изправи рамене” и „Книгата за Радостта – трайно щастие в свят на промени” от Далай Лама, Дезмънд Туту, Дъглас Ейбрамс – страхотни книги! Вкъщи имам една, бих казал солидна библиотека, в която с удоволствие потъвам и мога да чета дълго време.
Човешката природа
Слабост ми е и ако имам време, за мен е огромно удоволствие да проследявам еволюцията на човешката мисъл към божественото. Силно ме интригува склонността на човешките същества да търсят най-доброто, еманацията на доброто, на разума, Бог… Затова винаги съм се интересувал още от Древен Египет, та през християнството, будизма, индуизма, даоизма, конфуцианството, исляма, бахайството, от всички религии. Затова съм посещавал много места, свързани с тях по света, и съм изчел доста литература, посветена на тях. Защото винаги е толкова смешно всички да имаме едни и същи помисли и да пътуваме към доброто и към неограниченото, а някъде по пътя към него „да се губим в превода“… Това вероятно е заложено в човешката природа. Но аз лично смятам, че хората навсякъде са еднакви и че фундаментът наистина е любовта. Мисля, че си заслужава човек да живее простичко, да се научи да обича, да бъде смирен и да развива себе си в тази посока. Защото и лошото, и доброто, са едно цяло. За съжаление, ние все още се учим да бъдем благодарни за това, което имаме, а не неблагодарни за това, което все нямаме!
Може би, ако нещо ми липсва най-много, е времето, което действително с огромно удоволствие бих отделил на семейството си – и на децата, и на съпругата ми, с която е щастие да обсъждаме и дискутираме всичко. Може би, един живот не стига, за да направиш всичко онова, което би искал да правиш. Ще видим!