От Смиляна Димитрова

Имало едно време една душа. Тя се родила в тялото на безпомощно бебе. Каквото и да поискала, трябвало да разчита на една мила жена, която скачала при всеки рев и задоволявала нуждите й до една. Постепенно душата се научила да управлява по-добре тялото си и скоро лазела, взимала в ръка това, което й харесва, дори успявала така да сигнализира по различни начини, та по-лесно да бъде разбрана. Оказало се, че наоколо е много интересно. И колкото повече виждала, чувала, докосвала, усещала, толкова повече искала да научи за света и всичко, което се случва! Онази мила жена, която наричала себе си „мама”, все още била там – помагала, гушкала, обяснявала, успокоявала, разсмивала. 

Разбирали се чудесно и животът ставал все по-прекрасен. Всеки ден носел нови усещания, предизвикателства и преживявания. Мама помагала на душата да се обогатява, а тя й се отплащала с любов и незабравими мигове. Страхотна симбиоза. Постепенно обаче се появили разногласията. Мама вече не задоволявала всяка прищявка, нито се радвала на всичко, което сътвори. „Ама какво става?! – зачудила се душата. – Аз съм си все така импулсивна, любопитна, нетърпелива, откровена и емоционална. Не съм се променила. Би трябвало да се разбираме още по-добре, защото аз съм все по-самостоятелна и все по-ясно изразявам какво искам, мисля и чувствам. Защо тогава мама започна да ми налага ограничения? Да ме спира, предупреждава, да се ядосва на моите откривателства и да се цупи, като не правя това, което тя иска?! ...” Мама също недоумявала: „Ама какво става? Вместо да става по-внимателна и да ме слуша повече, когато я предпазвам и предупреждавам, тя все повече упорства и прави винаги каквото си поиска. Уж комуникираме все по-лесно, а се разбираме все по-трудно?!”