Росица Димитрова е носител на Годишната награда на фондация ИСКАМ БЕБЕ „Ангелско сърце“ за 2019 г. От 2006 г. до момента е директор на дирекция „Социални дейности и здравеопазване” в Община Велико Търново. От 15.05.2017 г. до 20.06.2018 г. е била заместник-министър на труда и социалната политика, с ресор социално подпомагане и социални услуги за деца и семейства, възрастни хора и хора с увреждания. С огромна загриженост следва и обществените си задължения като председател и активен член на Комисия за детето към Община Велико Търново, координатор на инициативата на УНИЦЕФ „Общината – приятел на детето” и др.
През 2011 г. среща каузата на ИСКАМ БЕБЕ и до ден днешен се включва като сърцат доброволец в инициативите на „Искам бебе“ – Велико Търново. Благодарение на усърдната работа на Росица Димитрова, днес Велико Търново може да се похвали като една от най-успешните програми за подкрепа на двойките с репродуктивни проблеми.
Роси, кои са най-ярките ти спомени от детството?
Щастливо, будно, упорито и щуро дете, което се смее, пее, плаче, помага вкъщи и в двора, играе с децата на улицата и у дома, участва във всички възможни групи за пеене и театрални постановки. Едно прекрасно детство с любящи родители, баби и дядо в моето село Бутово. От малка придобих навика да се чисти къщата, дори да е чиста, да се строяват майка, татко и батко да не цапат и да не падат трохи по земята. Винаги с усмивка се връщам в детските си спомени и от възраст детска градина и след това в началното и основно училище. Вълнуващо и запомнящо ще остане посещението ми като ученичка в началното училище във фурната на село – как се пресява брашното, как се меси хлябът, изпичането и, разбира се, след това – най-вкусният хляб и пърленка за мен; посещението в завода за тухли на село – глината и превръщането й в тухла, която се изпича и от която се строят къщите.
Никога няма да забравя сцената на нашето читалище и представленията които изнасяхме и в които аз участвах, както и концертите на хора, в който пеех „първи“ глас. Винаги с усмивка си спомням училищния отбор по първа помощ към БЧК, състезанията с класиране, в които участвахме, и водещата цел – колко сме добри и най-добри и трябва да сме първи. На село и в районното класиране в гр. Павликени първи, но на окръжното в гр. Велико Търново все нещо „не достигаше“ и оставахме втори. Но това е знание и навик, който изграждаш, че за да те оценят и заслужиш награда, трябват много постоянство и труд. Баба по таткова линия ме учеше как да рецитирам изразително – къде се променя тонът. И така, докато аз и рецитирах стихотворението „Опълченците на Шипка“, а във фурната се печаха курабийки, изведнъж стаята се изпълни с дим, защото, улисани в изразителната рецитация, курабийките изгоряха. От нея съм наследила артистичното в мен. Много мога да разказвам, но най-вече благодаря на родителите ми, че са ме възпитали с обич, щастие и свобода.
Торбата с „наследство“ от родителите ти – с какво богатство от ценности влезе в живота и с какво трябваше да се пребориш в най-младите си години? Самостоятелност, упоритост, трудолюбие и отговорност. Осъзнатост от малка, че нищо не се получава даром, наготово, без да го искаш от сърце и душа и да положиш усилия, да натрупаш умения и да стане навик, който остава завинаги. С признателност и голяма благодарност към моите родители за уюта и обичта, с които съм отраснала, с примера и подражанието, които съм наследила, и подкрепата им и досега. Упоритостта, отговорността към учението и трудолюбието ми помогнаха да преодолея, колкото и невероятно да звучи сега, недостатъчното самочувствие за възможностите ми, когато продължих образованието си в гимназия в град Плевен. Все пак по онова време, 1982 г., децата от село си бяхме „по-свитички“ от градските. Но „наследството“ от възпитание и подкрепата от родителите, най-добрият клас и училище, в което продължих средното си образование, дисциплината и отговорността към ученето, ми помогнаха бързо да се адаптирам в новата среда и да имам най-прекрасните години за развитие, за справяне самостоятелно и трупане на самочувствие и увереност, че мога. Завърших гимназия с отличен и продължих в Икономически техникум в гр. Велико Търново, във въведената тогава форма УПК. И така, момиченцето от село отиде в гр. Плевен и след това в гр. Велико Търново, който се превърна в най-любимия и красив град. Вече бях пораснала и надградила – не се сърдех, че на състезанието по БЧК все оставахме втори.
Какво избра да учиш?
Има една мъдра мисъл: „Помни, когато животът ти дава още един шанс, всичко ще е наред“. И аз съм благодарна, че получих този шанс след тежка катастрофа, месец преди да навърша пълнолетие и в годината на най-очакваното с вълнение за всеки ученик – завършване на училище и абитуриентски бал. Възстановявайки се от травмите, срокът за кандидатстване, който ми позволяваше да се подготвя и явя на изпити, беше в Института за подготовка на здравни кадри „Д-р Върбан Генчев“. Но животът е шарен и пъстър, защото, подарен ми отново, някак неусетно аз срещнах Николай, с когото също неусетно и в същата година сключихме брак. И какво по-хубаво от това – главата се оправи, кандидатстването мина, изпитът – взет, и аз – студентка първи курс по специалността „Медицински фелдшер“. И как да не си благодарен, или да кажеш, че не си погален – уж дете, пък със съпруг, че пък и редовна студентка в образцов институт, с прекрасни колеги и преподаватели.
Много сериозно учене и практики в болничните отделения на Великотърновската болница, много емоции и много приятели. И нали съм си читанка ученолюбива, за да не се разсейвам, си рецитирах (четях) на глас. Най-интересни бяха нощите преди изпит – съпругът „спи“, а ти четеш на глас микробиология или анатомия, или пък физиология. Какво по-добро от това: един чете, двама се ограмотяват. Завърших Медицинския с отличен, родих син и когато беше на 1 годинка, получих покана от директора на Медицинския да започна работа като преподавател по практика. Предизвикателство щастливо и ново като изпитание. Довчера на скамейката на обучаващ се, а „днес“ – гласуваното доверие да обучаваш. Медицинският институт е стартът не само на професионалното ми развитие, а и началото на „любовта“ ми към социалната работа, която със същата тръпка и страст, и най-вече с огромно удоволствие, имам възможността да споделям. Благодарна съм за изпитанието, което съдбата ми изпрати, и наистина вярвам и винаги с надежда си казвам, че след лошото идва доброто и всичко се преодолява.
Кога сложи короната на майчинството и как се промени животът ти?
Няма по-красиво, вълнуващо и желано събитие в живота на всяка жена и семейство от раждането на дете. В 3-ти, последен курс от обучението ми в Медицински институт в гр. Велико Търново и като сбъднато желание, забременях и на 21 години станах майка на прекрасния ни син Мартин. През 1988 г. името все още не бе популярно, даже предизвикваше въпроси защо Мартин и на кого е кръстен, а пък аз гордо отговарях – на дядо си Минчо. Истината е, че със съпруга ми по време на бременността харесахме името Мартина на героиня от филм, който гледахме с интерес. Истина е и че бях с нагласа, че съм бременна с момиче, но в 9-ия месец по „бабешки“ ритуал ми предрекоха, че ще родя момче, както и стана. Вълнуващо е да изучаваш медицинска специалност, да си на практически обучения и държавен стаж в родилно отделение и само няколко месеца след това да си и пряк участник с наученото. Кърмиш, къпеш, сменяш пеленки, люшкаш, разхождаш, смееш се, плачеш, първо зъбче, първи думи, първи крачки, най-красивата страница на книгата без аналог – животът.
Хората, които те познават, срещат в теб голям приятел. Телефонът ти непрекъснато звъни с молби за помощ! И ти успяваш да отговориш на всички! Как се случва това? Кога разбра, че животът ще ти направи този голям подарък, а именно – да работиш това, което толкова обичаш?
Хубаво е да чуеш такава оценка, приятно усещане и усмивка на благодарност от сърце. Работата в Медицинския институт в гр. Велико Търново, както споделих, ме срещна с голямата ми любов към социалната работа. В Медицинския се обучаваха и студенти-социални работници и аз имах невероятния шанс и голям късмет да водя учебна практика и на тези студенти. И именно тогава усетих тръпката и онова вълнуващо докосване, което ти приляга, което пасва на характера и темперамента ти, което ти е интересно, създава неповторими емоции, и си казваш: „Аз без това не мога“. Да, това е моето призвание, карма, определена от съдбата – да служа на хората със съпричастност и подкрепа към техните нужди и проблеми. Да дам всичко от себе си, да търся помощ и пътища, за да им възвърна вярата и надеждата в тях самите, и доверието, че не са сами и че споделянето на проблема дава възможност да се намери решението. През 1992 г. записах магистратура „Социални дейности“ в първия випуск във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. С натрупаните от обучението знания, паралелно с това и воденето на практика на студентите социални работници в Медицинския, осъзнах още повече, че „хобито“ социална работа, без което не мога, е в дългосрочен период моята професионална ангажираност. От 1997 г. досега каузата „социална работа“ е моят ежедневен спътник и приятел.
Как се работи в екип с кмета Даниел Панов?
Кметът Даниел Панов, моят работодател, е Човек с голямо сърце, който знае, може, настоява, отстоява и успява. Човек на диалога, на зачитане компетенциите на различните професионалисти в администрацията, на даване на възможност за развитие и предлагане на решения. Когато лидерът е отворен към експертите в администрацията и дава възможност всеки да покаже своите знания, умения и екипно да се обсъждат цели и дейности в различните направления, нямаш основание да не си доволен, нямаш основание да не следваш общото вдъхновение на целите на общинската администрация в програми и дейности за повишаване на благосъстоянието на хората в община Велико Търново. Да, кметът Панов е лидер и за мен работата в екип с него е удоволствие.
Кога срещна каузата „Искам бебе“ и защо се довери на момичетата и момчетата на нашата организация от Велико Търново?
Общинската програма за асистирана репродукция стартира през лятото на 2011 г. като част от социалната и здравна политика на Община Велико Търново, в резултат от общите усилия и съвместна работа с две организации с нестопанска цел, занимаващи се с проблемите на репродуктивното здраве на семействата в България: фондация “Искам бебе” и сдружение “Зачатие”.
Със стартиране на програмата беше приет и правилник, с който се определиха редът, условията и критериите за финансово подпомагане на семействата и двойките с репродуктивни проблеми, приет с Решение на Великотърновски Общински съвет. Ентусиазмът и енергията на момичетата и момчетата от двете организации, желанието и радостта в очите да реализираме програмата мигновено изпълни съзнанието ми за смисъла и огромната значимост да се включа и да се посветя заедно с моя екип в реализирането ù. За мен каузата „Искам бебе“ е вътрешна радост и щастие от удовлетвореност от Ангелските сърца на момичетата и момчетата, на които се доверяваш и на която се отдаваш в името на живота.
Община Велико Търново дава полезен пример на цяла България със своята Общинска програма за асистирана репродукция. В бюджета ни за първата – 2011 г., бяха гласувани 30 000 лв., с които се подпомогнаха 16 двойки и семейства с репродуктивни проблеми. Съгласно Правилника, на семейство или двойка с репродуктивни проблеми, се отпускат средства в размер до 2 000 лв. на година. Радостта в очите на младите родители ни даде кураж през следващите години от реализиране на програмата – от 2012 г. до настоящата 2020 г. – да увеличим финансовите средства в размер на 70 000 лв. на година, като тази сума включва и неусвоените средства на одобрените лица за предходните до две години. През 2011 и 2016 г. традиционният благотворителен бал на кмета на Община Велико Търново беше посветен на каузата за подкрепа на семейства и двойки с репродуктивни проблеми. Събраните средства са в общ размер на 21 296 лв.
От 2011 г. до момента, с помощта на Програмата за асистирана репродукция на Община Велико Търново, са подпомогнати над 160 семейства, някои от които над два пъти, родени са 63 бебета, от които 10 двойки близнаци. Вълнуващи и незабравими ще останат за мен събития, които организираме в нашата община с партньори и приятели за децата. Ще споделя празник, който организирахме през 2014 г. и който е в графика ни за тази година. Искам и вярвам, че когато епидемичната обстановка се успокои, отново с нашите приятели и партньори ще го реализираме. През 2014 г. за първи път в Община Велико Търново Международният ден на детето 1-ви юни се отбеляза с „Парад на бебешката количка”. Млади семейства с бебета, включително и родени с помощта на Общинска програма за асистирана репродукция, водени от духов оркестър, дефилираха по централната улица на града. Кметът Даниел Панов поздрави майките и татковците за празника 1-ви юни пред МДТ “Константин Кисимов”, където шествието на количките и бебетата спря, за да се наслади на богата музикална програма на деца от детски градини в града. След това празникът се премести в парк „Марно поле“, където за децата бяха организирани десeтки игри и забавления, сред които рисуване на асфалт и на стена, разходка с пони, раздаване на лакомства, конкурс за песничка.
Как стана така, че направихте Велико Търново едно толкова притегателно място за младите хора?
Нашият град няколко поредни години е лидер в класацията на най-добрите градове за живеене у нас. Нашият град Велико Търново е историческата и духовна столица на страната ни. Нашият град е образователен и културен център с традиции. Образованието е основен приоритет в политиката на общината, следван в годините и сега. Постоянство, последователност и приемственост в развитието на града за мен са ключовите принципи, които ангажират в годините обществеността в институционална, бизнес и неправителствена сфера, и повишават изискванията на гражданите за благосъстоянието на живот в нашата община. Историческите и културни забележителности, поддържането и надграждането на икономическата, културната, образователната, здравната и социалната инфраструктура с привличане на инвестиции и проектно финансиране от различни източници, подобряват и дават видими резултати за все повече млади хора, така че след обучението си да останат и професионално, и семейно да се развиват и живеят в нашия град. В политиката на община Велико Търново децата и младите хора винаги са били и ще са водещи в дейностите за развитие. През 2013 г. градът се включи в голямото семейство на УНИЦЕФ „Общината – приятел на детето“, което затвърди отговорността в действия и инвестиции за повишаване благосъстоянието на децата и семействата в общината.
Според теб кое е важното послание, за да може младите хора да останат в България, да родят в България и да отглеждат тук децата си?
Ще си позволя да цитирам посланието на кмета на община Велико Търново в политиката на общината към младите хора – „В името на нашите щастливи деца“. Водени от тази цел, общината и всички партньори на национално, европейско и местно ниво работим активно за създаване на благоприятни условия за трайно установяване на младите хора в града и общината, за създаване на семейство, за раждане, отглеждане и образование на децата. Защото в България е нашият корен, защото България е най-прекрасната родина, която имаме!
Лесно ли казваш „обичам те“ и пред кого изричаш тези съкровени думи?
Обичам съпруга си, обичам сина ни, обичам близките си, обичам моите колеги, обичам красивото около мен. Да, лесно казвам „обичам те“ на малките деца, които са моя страст. Лесно казвам „обичам те“ на хора, докоснали сърцето ми със свой жест. Лесно казвам „Обичам ви, голямо, прекрасно семейство от фондация „Искам бебе“.
Има ли хора, на които можеш да се довериш от една среща, от един разговор? Как усещаш тези хора?
Професионалният ми път ме среща с много личности. Да, има хора и съм щастлива, че не съм се излъгала, в които съм повярвала, вярвам и досега, че заслужават и имат моето доверие, както и аз тяхното. Отново става въпрос за колеги в любимата ми социална работа. Хора, които са кандидатствали на конкурсни процедури за управители и служители на нови социални услуги. Винаги при разговори с хора от малка възприех навика да ги гледам в очите. Това е изморително, но ми е помагало, надявам се и занапред, да преценявам обективно хората и – предимно в професионално отношение – да правя правилен избор. Защото новата социална услуга е като новородено бебе – незащитено и уязвимо. Отглеждането изисква постоянство, отговорност, грижа и искрена любов. А те са в семейството. Всеки екип на социална услуга е семейството, което с грижа, себеотдаване и любов приема и подкрепя своите потребители.
До каква степен си директна в изказа си?
За добро или лошо – в пълна степен. Възпитана съм в честни, коректни и открити отношения към хората. Вярно е, че с трупането на житейски опит и динамичната промяна в социално-икономическото развитие, която неминуемо променя и чувствителността на хората, все повече в последните години оценявам как повече време ми отнема да помисля, преди да формулирам гласно изказа си. Да, за човек с моя темперамент това не е много лесна задача, но животът в общност и динамичното ежедневие ни поставят пред предизвикателството да сме адаптивни, гъвкави и адекватни на промените. Ценя хората, които ми казват нещата директно в „очите“, а не зад гърба, защото самата аз съм такава.
Лъгали ли са те близки до сърцето ти хора? Как постъпваш, след като разбереш, че са постъпили недостойно с теб?
Лъгали от гледна точка, че моята наивност, доверчивост и откровеност е позволила да допусна такива хора близко до себе си. Да, случвало ми се е и е болно близки до сърцето ми хора да постъпят недостойно с мен. Но както казах – за добро или лошо – аз съм емоционален и открит човек. Минава време и се е случвало със същите тези хора, постъпили недостойно, пътищата ни да се срещнат и да подам ръка за помощ. Правила съм го и съм убедена, че така ще бъде и занапред.
Как се предава Доброто нататък?
Виж със сърцето си, усети с душата и очите си, бъди себе си. Работи това, което ти е на сърце и ти носи вдъхновение и удовлетворение. Давай всичко от себе си в това, което правиш. И тогава, според мен, без да осъзнаваш, твориш и подаряваш добро.