от Вероника Михайлова
Случи се преди три години да обикалям из града в търсене на автори, които да дарят свои ръчно изработени творби за каузата на фондация “Искам бебе”. Така, от врата на врата, се запознах с един човек, който преди тазгодишния базар отново пожела със своите изящни изделия да подкрепи двойки с репродуктивни затруднения. Освен благодарност, нищо в замяна не съм отправяла. Уважавам и желанието на този човек да не споменавам името му. Днес, обаче, нещата се преобърнаха главоломно и рискувам да се пръсна от чувства.
– Може ли да минеш през мен, искам да те питам нещо.
– Добре, имам задачи по центъра утре, ще дойда с Михаил, явно не е за по телефон.
– Не е. Ще те чакам, когато можеш и дано няма много хòра при мен. Отидох. Нямаше. И докато НВ обикаляше наоколо, човекът ми подаде плик.
– Искам да помогна с още нещо.
– Картички?
– Не, малко парички.
– Ама защо? Ти достатъчно…
– Това е моето решение, моля те.
Прегърнах, благодарих, постоях още малко и след часове отворих плика, в който имаше 2000 лв. ДВЕ ХИЛЯДИ!!!!!!!!!!!! Аз се разревах и още рева. Звъннах да питам дали няма грешка.
– Няма грешка. Няма злоупотреба. Просто си направих подарък. ……………………….
– Мамо, защо си тъжна? – ме пита моят “Искам бебе” син докато затварям телефона.
– Не съм, Мише.
– Но ти плачеш!
– Понякога плачем и от щастие…