Ваня Христова е многодетна майка. След много години борба, тя и съпругът й Николай станаха родители на три дъщери – Йоанна, Ванеса и Зорница.
Вече повече от десет години Ваня е координатор на фондация „Искам бебе” за Бургас и региона. Всекидневно споделя мъката на бездетните двойки и им помага да намерят по-лесно своя личен път към мечтаната рожба.
През 2019 г. Ваня организира благотворително събитие по повод рождения си ден и събра 5000 лева, които дари за лечение на бездетна двойка от Бургас.
Здравейте, казвам се Ваня и съм от Бургас. Искам да ви разкажа моята история. През далечната 1992 г. срещнах най-прекрасното момче на света. Николай беше моят принц, човекът, с когото исках да създам семейство. Животът ни заедно започна прекрасно и съвсем естествено желаехме да станем родители. Но, изминаха две години, а така желаното бебе не идваше. Взехме решението да потърсим лекарско мнение. Започна се лутане от кабинет в кабинет, поредица от изследвания, и никой не откриваше защо бебето се бави. И така изминаха осем дълги години.
Загуба
Един ден в случаен разговор с моя позната, тя сподели, че има проблем със забременяването и посещава специалист в София. Веднага взех координатите му и още същия ден имахме запазен час за консултация. И макар и той да не виждаше ясна причина, решихме да направим стимулирана инсеминация. Толкова бяхме сигурни в успеха, че когато резултатът се оказа отрицателен, не искахме да повярваме. Но, така или иначе, вече бяхме пациенти на клиника по асистирана репродукция и решихме да не се бавим, а да направим опит ин витро. Започнахме подготовка, но в този момент моят баща се разболя и нашите планове отстъпиха място на борбата с тежката диагноза рак. Направихме всичко възможно с надеждата за спасение. След две години татко пое по последния си път, а ние трябваше да преглътнем поредната загуба.
Чудо
Точно тогава се случи чудо: видяхме двете чертички на теста за бременност и сълзите от загубата отстъпиха място на тези от радостта. За съжаление, всичко беше много за кратко – последва спонтанен аборт. На следващата година по същото време отново бях бременна, но този път не смеехме да се зарадваме. С нетърпение очаквахме деня на прегледа, молейки се този път всичко да е наред. Уви, не беше така. Лекарят ни съобщи, че бременността е извънматочна и следва спешна животоспасяваща операция. Казахме си: Колко пъти трябва да паднем, за да имаме сили да се изправим?
Не си дадохме много време за тъгуване – имахме нов план за действие. Вече имаше нови клиники и ние тръгнахме от Бургас към София с час за преглед в клиника по репродуктивна медицина. Направихме нужните изследвания и кандидатствахме за финансова помощ от Здравна каса. Започнахме стимулация, която се отрази доста тежко на организма ми. Лекарката беше доволна, че отделях добри фоликули и разчиташе на успех. След трансфера следваха най дългите седемнадесет дни на очакване.
В деня на истината нямаше по-щастливи от нас. За съжаление, прокървих няколко пъти. Никой не ни беше обяснил, че дори и след ин витро може да последва извънматочна бременност. Последва отново тежка операция, която продължи с тежка реанимация. Освен всичко останало, отключих и Мениероподобен синдром, който тотално разби вестибуларния ми апарат. Последва консултация с отоневролог, който, слава Богу, успя да ми помогне.
Съпругът ми започна работа, а аз останах у дома да се възстановявам. Майка ми по цял ден беше до мен и се опитваше да ми вдъхне надежда, че сме още млади и няма място за отчаяние. Не след дълго последва поредното изпитание – киста на гърдата. Всичките тези емоции ме сринаха тотално. Болеше ме душата до степен, че усещах физическа невъзможност да се справя. Крепеше ме това, че имахме замразени ембриони. Скоро направихме трансфер, чийто резултат отново беше отрицателен. Тогава решихме, че не искаме да продължаваме така. Време беше да потърсим късмета си другаде.
Нашият лекар
Казахме си, че след като не можем да станем родители, защо да не опитаме да го направим с душите си, и Бог ще ни прати детенце, което да възпитаме с цялата си любов. Подадохме документи и зачакахме с надеждата,че скоро и в нашия дом ще затропат детски крачета. Наложи се да чакаме четири дълги години. През това време открихме нашия лекар – доктор Георги Стаменов. И точно тогава ни изненада писмото, в което се казваше, че сме избрани да осиновим едно малко момиченце. В момента, в който я видяхме, разбрахме, че тя е нашето чудо, нашето дете. Родена на рождения ден на татко, когото обичах безкрайно, оставена е в дома на моя рожден ден, а за здравословното й състояние се грижеше д-р Стаменов. И това ако е случайно…
Вяра, надежда и любов
Веднага започнахме с подготовката на дома ни за голямото събитие, за мига, в който нашата принцеса ще го озари и изпълни с любов. В деня на Вяра, Надежда и Любов, слънцето изгря много по-силно за нас. Прибрахме се тримата у дома и макар да бяхме много притеснени дали ще се справим, бяхме на седмото небе от щастие. Оставаше само притеснението как да споделим на нашия доктор, на който вече имахме пълно доверие и знаехме, че той ще ни помогне да имаме още деца. Не искахме да го обидим, или да си помисли, че вече не вярваме в него, защото той беше първият лекар, който ни приемаше толкова присърце. За щастие, той ни подкрепи в това решение да станем родители по този начин. Смятахме, че нашата прелестна Йоанна ще ни донесе спокойствие, което пък от своя страна ще доведе до една безпроблемна бременност. Продължихме с опитите, молехме се ежедневно, ходихме по манастири и какви ли не чудодейни места. Правихме все нови и нови изследвания, надявайки се да излезе причината за неуспехите ни. Вървейки по този нелек път, аз успях да забременея още два пъти, но в третия месец от бременностите ми, сърчицето на бебето спираше. Тогава се разболя и мама, чухме тежката диагноза Алцхаймер. Трябваше да се грижим за нея и в същия момент да не лишаваме и дъщеря си от нужното й внимание. Дните минаваха между памперси за възрастни, детски игри и работа. Когато Йоанна беше в детската градина, на няколко деца им се родиха братчета и сестричета. Тя много искаше да стане кака. Сърцето ми беше свито и не знаех какъв е правилният начин да й обясня, че това може да не се случи и че не е толкова лесно, както при другите. Не искахме само едно дете, а аз сякаш винаги съм знаела, че ако имам щастието да забременея, ще имам близнаци.
„Искам бебе”
По пътя си срещнах една прекрасна жена, която има сили да пребори вятърни мелници, и кураж, който да раздаде на целия свят. Това е Радина Велчева, създателя на фондация „Искам бебе“. Тя застана до нас и ми гласува доверие да бъда част от нейната кауза – да помага на всеки, тръгнал по трудния път на проблемното забременяване. Когато падах, знаех, че нейният глас ще ме вдигне и ще ми покаже правилната посока. Заобичхме я и тя стана неизменна част от нашето семейство. Годината на фондация „Искам бебе“ е изпъстрена с много и цветни събития в различни градове в България, с единствената цел да достигнем до повече наранени души и да им вдъхнем кураж.
Молитва
Едно от тези събития беше Молебен за чадородие в Троянския манастир. Отново отидохме, за да се помолим. Излизайки от манастира, една монахиня се заговори с Йоанна, като я попита дали си е пожелала нещо. Типично по детски тя й отговори, че вече много пъти си пожелава, но Дядо Боже явно не я чува. Сподели, че иска да стане кака. Тогава двете влязоха отново, тъй като жената й обясни, че е близка с Бог. Може би точно чистата детска молитва най-накрая беше чута и след няколко месеца отново бях бременна, но този път с близнаци след трансфер на последните три замразени ембриончета. Моите близнаци, които знаех, че ще имам един ден.
Двойна радост
Последваха притесненията дали всичко ще бъде наред. Вече бях на 45 години. Успях да открия и още един прекрасен човек, лекар и голям професионалист – д-р Кироваков, който беше неотлъчно до нас в Бургас. И така, с помощта и куража, който ми вдъхваше д-р Стаменов, с подкрепата на д-р Кироваков, с прецизните прегледи по фетална морфология на д-р Михова и огромната любов на Радина, дойде заветният юнски ден. Нашите Ванеса и Зорница проплакаха в ръцете на д-р Ослеков и д-р Русинов от МБАЛ „Надежда“. Едната тежеше 1,980 кг, другата – 2,100 кг, но с огромна жажда за живот. Тук е мястото да благодаря и на д-р Стоичкова и целия екип на Отделението по неонатология в болницата, които за миг не допуснаха да се притеснявам за момичетата си. Тогава до мен беше и една много специална жена за нас. Това е акушерката Надежда Стаменова. Тя не само че следеше как се развиват бебетата, но и използваше всеки свободен момент да дойде при мен, да ме прегърне и да поговорим за моите нови страхове, бързо ли ще се възстановя и ще се справя ли с три деца. Благодарна съм и на всичките ми приятели от София, които направиха едномесечния ми престой в болницата по-лек с честите си посещения. Само ми е мъчно, че мама не осъзна, че има още две внучета, които много чакаше и на които би дала цялата си любов.
Сега, години по-късно, всичко това е зад гърба ми. Надявам се, че съм успяла да вдъхна кураж и надежда на всички онези, които още не са гушнали своята рожба. Щом аз успях, и вие ще успеете. Вървяхме по този път на щастието 25 години. Равносметката е 7 операции, 15 опита ин витро и безброй изследвания и манипулации. Но, повярвайте ми – всичко това си е струвало и вече е забравено. Остават само огромният брой приятели, които срещнахме през годините. Когато човек иска нещо с цялото си сърце и върви към него устремено и последователно, когато има до себе си правилните хора, чудесата се случват.
Това е нашата история, която продължава с много смях и веселие, защото у дома тичат шест крачета, в ръцете ни са нашите три дъщери, техният смях и глъчка изпълват дома ни. Домът, в който преживяхме много, но който днес е шумен и изпълнен с любов. А ако ти, който четеш това, имаш нужда някой да те прегърне, да ти подаде ръка и да бъде до теб по пътя – не забравяй, че ние, момичетата от фондация „Искам бебе“, сме навсякъде и сме готови да помогнем да сбъднеш мечтата си.
П.с. липсва ми, кога са се родили близначките, защото се споменават други дати, а най-важната – не. И ако не се лъжа, тя не прави ли благотворителен рожден ден, като дари парите за каузата. Това е хубаво да го има, но не като част от този текст, а в отделно каре.