Рубрика: „Обичаните личности на България за „Искам бебе“
Художничката Петя Константинова:
Интервю на: Мирела Костадинова
Петя Константинова е известна българска художничка, която днес живее в Чехия. Родена е на 15 септември 1979 г. в Стара Загора. Освен като автор на картини, тя илюстрира и книги. Една от тях е „Нарисувах ти вечеря“, която през изминалата година спечели своите многобройни почитатели.
Прави кориците на „Военна фотография“, „Щатлив като датчаните“, „Cats on the roof“, както и няколко списания.
Има над 10 самостоятелни изложби в България, Чехия, Германия, Люксембург и Белгия. Мисълта, която цитира с удоволствие, е от филма „Най-добрият човек, когото познавам“: „Един и същи човек веднъж може да бъде най-добър, друг път лош. Зависи какво са поискали от него и на каква страница са отворили душата му“.
Казват, че всяко дете е художник. Но най-трудно е това дете да остане художник, излизайки от детската възраст. Вие като че ли си стоите в нея и не Ви се излиза оттам. Така ли е?
Децата възприемат всичко чрез въображението си. То им помага да си обяснят света и да го откриват малко по малко. И не се страхуват да опитват! А с порастването сякаш логиката започва да измества въображението и това май е естественият ход на нещата. На мен рисуването ми помага не толкова да си обясня света, колкото да го подредя по мой тертип – такъв, какъвто ми харесва, какъвто искам да го виждам и какъвто си го представям. И същевременно рисуването е моят начин да се изключа от реалния свят с неговите тежести, задачи и проблеми. Също както при децата, когато играят. Те умеят чудесно да живеят във въображаеми светове. Аз също, рисувайки.
Вярно ли е твърдението, че всяка картина на художник е автопортрет?
Всяка създадена рисунка е като запечатана емоция за мен. Зная какви мисли стоят зад нея, какво ме е провокирало да я създам и как съм се чувствала тогава. По тази линия – да, рисуването е вид автопортретиране.
В творчеството Ви има един омайващ наивизъм, който прави картините Ви незабравими и автентични. Откъде идва той?
Не съм се замисляла. Просто това е моят начин да рисувам. Може би е свързано както с детството и с любимите приказни истории, така и с всичко, което ни се случва, когато сме вече възрастни… Дори когато сме големи, онова приказното, магичното, необяснимото – то продължава да ни следва – било то в някоя мелодия или по страниците на книга, в пътешествия и непознати места, в някоя витрина на любимо магазинче или в неочаквана и незабравима вечер, в която сме се чувствали специални… Понякога има вкус на кафе с приятелки в слънчев следобед, а понякога е случайна среща, телефонно обаждане или писмо на хартия… Все такива приказности обичам да рисувам, защото ме карат да се чувствам уютно в тях…
Картините Ви имат и чудесни имена – „Три ягоди паднаха от небето“, „Чорапената крадла“, „Госпожа Червена люта чушка“, „Чаеното село“, „Динена неделя“ и т. н. Първо мислите имената на картините или първо ги рисувате?
Обикновено първа е рисунката, а името се появява след това. Понякога името изскача съвсем естествено, а друг път ми отнема време да го намеря и някои рисунки си стоят неозаглавени с дни и месеци… А понякога се лутат из клишета дълго, преди да се намерят с името си…
Как ще опишете момента, в който сте пред статива и държите четката и боите?
Изключване от света навън, удоволствие и презареждане. Така и не се научих да рисувам на статив. Бюрото или обикновената кухненска маса са моето работно място.
Как съхранявате детското във Вас?
Като не му давам много да „потъва“ в посланията от телевизора и да тича с някой от отборите на злободневните масови истерии. Опитвам се да се науча да разграничавам това, което наистина ми харесва, от това, което би трябвало да ми харесва според другите. Това, което ме прави щастлива, от това, което всички смятат за щастие… И да бъда искрена със себе си. Децата сякаш го умеят по-добре това. Аз имам много какво още да уча в тази посока, но се опитвам…
Мечтаете ли до полуда? Много мечти виждам в картините ви…
Мечтая. Не зная дали е чак до полуда, но обичам да мечтая. И все си мисля, че за да се случи нещо, първо трябва да си го помечтаеш… Оттам се започва… Мечтата полага всяко начало.
Дяволът не идва с червен нос и остри рога. Той идва като всичко, за което някога сме мечтали? Съгласна ли сте?
Не бих казала, че е така. Сбъднатите мечти носят много хубави емоции и преживявания и съм убедена, че дяволът не се крие във всяка мечта. Както съм убедена, че и не всяко лошо нещо, което ни се случва (ако го наречем „дявол“), е даденост, невъзможност или проблем. Понякога то е причина да обърнем посока, да потърсим друго решение и да променим нещо около себе си… И най-често тези промени са за по-добро…
Какво Ви радва в делниците? Кои са Вашите малки-големи неща?
О, толкова са много, че ще ми е трудно да ги изброя всички… И всеки ден е различно.
Напоследък си давам сметка, че това са все най-обикновени неща, които сякаш загубваме, когато ритъмът ни на живот започне да се върти на прекалено бързи обороти… Тогава все нямаме време и това ни прави някак нещастливи и уморени…
А малките радости са в съвсем простичките неща: понякога това е мързеливо събуждане с кафе и котка в леглото (което точно в момента при мен е почти невъзможен лукс, но сега приоритетите и радостите са други) или песента на синигера в парка, гръмотевици и дъжд навън, когато сме под одеяло с книга вътре… Следобедна дрямка в дъждовен ден… Или пък бавна разходка с чаша кафе навън (което си е почти мираж, ако ходиш на работа в офис от 9 до 6 примерно)… Малките удоволствия, които губим, когато времето ни е впримчено в график и все бърза ли, бърза… Те ми усмихват деня и се опитвам да не се лишавам от тях и да ги опитомявам покрай себе си…
Зима е. Бихте ли отишли навън, за да направите снежен човек и да се повозите с шейна? Какви асоциации буди във Вас този сезон?
Есента е любимият ми сезон. Сякаш се настройвам на други честоти тогава и това е моето време. Има някакъв неустоим за мен чар в есенната меланхолия, в късичкия ден, в мъглата и аромата ѝ сутрин, в жълтите корони на дърветата, в есенното слънце и начина, по който пада светлината му привечер, в аромата от сергиите с печени тикви или кестени… Обичам и коледната еуфория – приготвянето на подаръците, писането на писма и картички… А ако зимата е снежна – с радост ще се впусна да правя снежен човек, или да се пързалям с шейна, особено ако имам съмишленици… Зимата е уютен сезон, някак мъркащ на топличко… А най-много ме радват онези зимни сутрини, в които зад прозорчето всичко е побеляло от сняг…Точно както трябва!
Живеете в Прага. Кое Ви вдъхновява там?
Прага е един от най-красивите градове, в които съм била. Дълго време мечтаех да го посетя и идея си нямах, че един ден ще живея тук. Лесно е да намериш вдъхновение в Прага с нейните керемидени покриви и в светлинките на уличните й фенери. Все си мисля, че познавам града, но той винаги ме изненадва с най-неочаквани открития на уж познати места. Новото и непознатото ме карат да се чувствам откривател и в това също има голяма доза вдъхновение и чар. Прага е голям град и същевременно ритъмът му е някак спокоен и лек… Няма излишна припряност, така типична за други столици.
А понякога Прага е носталгия – усещането да съм тук често ме кара да копнея по онова там, което остана в родината. И тази неизразима липса се опитва да намери себе си чрез нарисувани мисли… Това също е вдъхновение, макар и понякога да е тъжно и самотно…
Наскоро Ви се родиха близнаци. Разкажете за тях? Какво е усещането да имаш едновременно не едно, а цели две бебета?
Усещането да си мама е много хубаво. Щастие! А две е повече от едно. И всеки ден с бебетата е различен. Те тепърва се учат на всичко – как да се хранят, как да се изправят и пълзят. А аз тепърва се уча да съм мама – да се грижа за тези малки създания, да ги пазя и разбирам…
Не мога да сравня гледането на близнаци с отглеждането на едно дете, защото не зная какво е да имаш само едно дете. Дали ще са две или едно – винаги е предизвикателство, но съм сигурна, че всяка майка се справя…Никой не се е родил научен да бъде родител и всички се учим на това всеки ден. Няма много време за драми и тюхкания. Покрай децата времето придобива различно измерение.. Ако преди съм планирала програмата си дни и седмици напред, то сега планирам само за близките часове… Ако изобщо остане време. Сега времето е за дечицата. Пък всяка свободна минута е подарък за мама. Но признавам, че понякога имам желание да се клонирам… Или да имам поне четири ръце и две гърбини, за да мога да се справя с всички задачи. Майка ми е при мен и много ми помага с бебчетата. Дори не искам да си представя какво би било без нейната помощ. За две бебчета, особено когато са малки, всяка помощ е безценна, а какво по-хубаво от една баба наоколо!
Вече нарисувахте ли близнаците? Разкажете ни за тях.
Нарисувах ги точно преди да се родят. Рисунка – очакване. Някой ден, когато пораснат достатъчно, за да разбират, ще им я покажа и ще им я разкажа. А те са прекрасни! След броени дни ще навършат половин година… А когато се родиха, това ми се струваше толкова далечен момент, че не мога да повярвам колко бързо се завъртяха месеците и колко бързо растат дечицата.
Та близнаци, зодия Близнаци са моите наследници. Лора и Димитър. Братче и сестриче. И макар Лора да е по-голяма с цели две минути от брат си, застанала до него изглежда като мъниче. Много са различни двамата и не само като външност, а и като характери, настроения, поведение. Човечета мънички…
Каква истина разбрахте по време на бременността си?
Всъщност при мен бременностите бяха две. С първата бременност разбрах, че не си застрахован да влезеш в статистиката „една от четири жени губи плода по време на бременност без регистрирана причина“. За тази статистика не знаех, преди да се случи и на мен. Не беше лесно. Особено ако си чакал и си се борил за дете с години. Тогава мислех, че бременността ми е победа в тази борба. Дори не ми минаваше през ума, че нещо може да се случи и всичко да свърши внезапно. Щедро споделях радостта си с близките и това ми изигра лоша шега. Имаше момент, в който получавах честитки от познати, разбрали от семейството ми благата вест, и трябваше да им обясня, че няма повод за честитене вече… Беше и тъжно, и неловко и за двете страни… Но отмина.. Сега е само смътен спомен, към който избягвам да се връщам.
Но това ме накара при втората бременност да се страхувам до последно, макар че страхът не е желан спътник в това пътуване към детето. За себе си научих, че радостта се споделя по-лесно, отколкото другото. Че тишината ми е по-скъпа от глъчката, пък макар и сред близки и приятели. И че работата помага много да се изправиш. Просто трябва да намериш начин да държиш мислите си ангажирани някъде, за да не се въртят в омагьосания кръг „Защо се случи така“…
Разбрах, че нищо не е последно и винаги има утре… И че бременността е преживяване, в което виждаш себе си по друг начин и трябва да се грижиш за бременното си „аз“ като за скъп приятел. Да се вслушваш в него, да го разбираш, да му помагаш и да го обичаш!
Много жени в България чакат бебе чрез метода инвитро. Какво е важно да знаят?
Няма нищо лошо в това медицината да помогне на природата. А инвитро процедурата е точно такава помощ. Помогнала е на много двойки да стигнат до децата си и да сбъднат мечтите си.
Човек тръгва към тази процедура с голяма надежда и очакване… Дори и когато си казва – какво толкова, просто ще опитам, пък каквото стане… Дори когато сме наясно, че гаранция няма, ние сме устроени така, че все се надяваме… И е важно човек да се подготви с търпение и да знае, че една загубена битка не означава край на борбата… А емоциите в битката за бебче са много, много силни. Надеждата и отчаянието са изострени до краен предел… И макар че медицинската интервенция касае повече жената, в тази борба участниците са двама и мъжката подкрепа е много важна. Много!
Какво мислите за донорството на яйцеклетки? Трябва ли да се даряват, за да се раждат деца? Или сте догматик?
Мисля, че това е шанс за живот. Като всяко донорство. Но сякаш е по-малко познато и хората се плашат от непознатото и започват да градят митове около страховете си. Мисля си, че ако повече хора са запознати с възможностите, които донорството на яйцеклетки дава, както и със самото донорство като процедура, ще има повече желаещи дами да дарят яйцеклетките си.
Мястото на семейството в живота Ви? Споделете ни един незабравим щастлив миг.
Семейството е като уютен дом. Щастливо е всяко завръщане, след разстояние и време между мен и него. Щастлива съм, когато заедно градим планове… Един такъв щастлив спомен е първата Нова година, в която решихме да останем със съпруга ми у дома и да я посрещнем само двамата, без да превръщаме вечерта в традиционната обилна вечеря… Какво толкова – една Нова година ще дойде без руска салата и сарми! Та така – наляхме по чаша вино, отворихме картата на Европа, размечтахме се за непознати посоки и земи и започнахме да планираме едно от най-вълнуващите пътувания, което ни се е случвало след това – Прибалтика на четири колела и палатки – острови и крайбрежия, бели нощи сред безкрайни борови гори, непознати градове с нови аромати и вкусове…
Разкажете ни за книгата „Нарисувах ти вечеря“? Коя е Вашата любима вечеря? Как ще я опишете?
Първата рецепта (кюфтенца от леща) нарисувах преди повече от десет години, когато все още работех в офис и част от отговорностите ми там беше съдържанието на фирмения бюлетин. Та рецептите започнаха да се появяват първо на страниците на бюлетина, а идеите за тях идваха от колегите по време на споделените ни обеди в столовата на фирмата. След това рецептите прескочиха във фейсбук страницата ми, където се множиха година след година и накрая се оказа, че разполагам с обем, достатъчен за една книга. Издателство „Потайниче“ пък реши да ги събере на хартия и така миналата година се появи книгата „Нарисувах ти вечеря“.
А любимата ми вечеря е по-скоро атмосферата около масата, отколкото това, което е в чиниите. Любими са вечерите с любимите хора, особено ако са в различни точки на света…
Отпечатан е вече чудесен календар за 2021 г. с ваши картини. Какво пожелавате на всички, които четат ИСКАМ БЕБЕ?
Пожелавам им една по-добра година, която да сбъдва мечти и да носи радостни емоции за всички!
Ако можехте да нарисувате бебе на всяка жена, която иска да има дете, и да му вдъхнете дихание, как бихте го орисали?
Ех, де да можех… На дечицата най-вече здраве и здрави и спокойни родители (защото те са най-важните хора за всяко детенце)! И да растат добри хора!
