ратко представяне – Име, години, образование, пфесии – преди и сега, майка на три деца
Коя е Севдана?
Казвам се Севдана Йорданова. Завършила съм българска филология и магистратура „Европеистика“ със специалност „Европейски проекти“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила съм като журналист, впоследствие ПР, а от 2012 г. започнах да работя по европроекти. В „Искам бебе“ съм от 2008 г.
Какво дете беше, Севдана? Какви са ярките спомени от детството ти и какво наследство от ценности ти завещаха родителите?
Майка и татко най-добре могат да кажат какво дете съм била. Не мисля, че бях от най-послушните. По-скоро малко вироглава, четяща, играеща навън почи всяка вечер. Сред най-ярките ми спомени от детството са семейните лета в Пирин, ваканциите на вилата с баба и дядо, постоянните репетиции, рециталите и лагерите с Детско-юношеския театрален състав „Златното ключе“. Благодарна съм на родителите си, че ме научиха на борбеност, упоритост и самостоятелност, да мога да се справям сама и в тежки ситуации, което се оказа доста важно в житейски план. Имахме огромна библиотека и вкъщи отрано ме научиха да обичам книгите и писаното слово, което после ми помогна в работата.
Как протича един твой ден днес – след хилядите изпитания по пътя, по който вървиш?
Денят ми е изключително интензивен. Покрай пандемията голямата ни дъщеря е основно вкъщи и през деня сама гледам трите деца. Изобщо няма време за скука, времето буквално препуска и не ми стигат часовете в денонощието, за да свърша това, което съм планирала. Определено има всякакви емоции, детски смях и плач, пълзене, прескачане на играчки, но и безкрайно много работа покрай грижите за децата. Понякога е много весело, понякога е напрегнато, особено ако трябва да излезем в точен час. Всъщност денят ми започва около 6 сутринта с хленченето на гладния Боян. Взимам го в леглото да го кърмя и се опитвам да продължа да спя. След него Емито се нарежда да суче и тя. През това време каката се събужда и идва при нас. И така в 7 сутринта се озоваваме и петимата в леглото и децата си играят върху нас. Това е толкова стойностен момент, за какъвто не съм и мечтала. Ако мога, преди обяд излизаме на разходка в Морската градина, а лятото прекарваме цял ден на двора на вилата. Следобед, ако успея да синхронизирам спането на всички деца едновременно, си открадвам малко време да полегна с чаша кафе и телефон в ръка да си поговоря на спокойствие с приятелки. Това ми е почивката. След това отново в грижи за децата до вечерта. Всичко се върти около тях и за домакинската работа не остава много време. Чак вечер, след като заспят, намаляваме темпото. Но тогава вече се усеща умората.
Кога и как срещна Стоян и как се разпознахте като двойка? Колко е важна ролята на партньора до теб по трудния път към децата?
Със Стоян се срещнахме буквално в гората на 20 юли 2012 г. Общ приятел ме заведе в Пирин заедно с компания от непознати за мен готини хора, сред които беше и той. Планината ни събра. Първата ни обща снимка е от минаването на Кончето. На връщане от София към Варна пътувахме заедно във влака и си говорихме през целия път. Малко след като се прибрахме, станахме двойка и скоро заживяхме заедно. Стоян още отначало беше наясно, че аз не мога да забременея по естествен път, и слава богу това не попречи на връзката ни. Бързо заговорихме за деца и тръгнахме по лекари. За мое огромно щастие той беше до мен винаги, плътно и безрезервно. Бяхме заедно по болници, правеше необходимите изследвания, пътуваше по 500-1000 км. Нито веднъж не подложи на съмнение това, което правим. За мен това е незаменима подкрепа.
Подкрепа
Защото когато си потънал в тъга, разколебан, разочарован, смазан от поредния спонтанен аборт, от поредната неуспешна инвитро процедура, трябва да има някой до теб, чиято безприкословна подкрепа да усещаш. Някой, който да те прегърне, да те остави да поплачеш, да ти изтърпи нервността дори, но и да те нарита да продължиш напред, да не се откажеш или вцепениш в ступора на мъката си. Когато след поредния провал ти идва да виеш от яд и мъка и захвърлиш всичко, е жизненоважно партньорът да бъде опора, да е съпричастен, да те измъкне от дупката и да ти каже „Ще направим каквото трябва“, така, както Стоян ми го казваше всеки път.
За мен е изключително важно мъжът да участва активно в лечението, да прави необходимите изследвания и манипулации, които се искат от него. Това дава сигурност на жената. Не бива тя да ходи по болници, а мъжът да не се интересува особено какво се случва, или още по-лошо – да не оказва нужното съдействие на лекарите, каквито случаи има. Защото в противен случай, ако само единият се бори за дете, без да усеща адекватна подкрепа от партньора, двойката може и да се разпадне. Този път е огромно изпитание и за него са нужни двама човека.
Разкажи ни за пътя си към децата? Колко време пътувахте към тях и на какво ви научи този път?
И за трите деца сме се борили години наред. Пътят беше дълъг, труден, изпълнен със силни и полярни емоции, болка и радост накрая. Преминахме през много инвитро процедури, прегледи, неуспехи, падания и ставания, години наред непрестанни пътувания Варна-София и обратно за прегледи. Три пъти съм губила бременност.
Тъй като и двете ми тръби са прекъснати лапароскопски, за нас единственият шанс за бебе беше инвитро оплождане. През 2013 г. започнахме серия опити, за да сбъднем мечтата си да имаме деца. Сменихме няколко клиники, докато намерим нашия доктор – д-р Георги Стаменов, на когото се доверихме изцяло и сме му безкрайно благодарни. Опитвахме много пъти. Седмият опит беше успешен и на 29 септември 2017 г., навръх моя 40-и рожден ден, се роди голямата ни дъщеря Данаила. Още на изписването й си запазихме час за преглед за следващата година. И така след известна почивка започнахме борба за второ дете с инвитро процедури на спонтанен цикъл, т.е. без хормонална стимулация. След една година почти ежемесечни пункции през декември 2019 г. направихме трансфер на замразени ембриони и на 24 юли 2020 г. се родиха нашите близнаци Ема и Боян.
Опити за бебе
На какво се научихме през тези години? Доста време подчинявахме живота си на опитите за бебе и се съобразявахме изцяло с евентуални предстоящи инвитро процедури. След това някак си свикнахме да живеем с постоянните прегледи, пътувания и започнахме да си правим планове, без да ги обвързваме с инвитро опитите, като имахме едно наум, че могат да се променят всеки момент само с едно позвъняване от клиниката. Тръгвала съм си по-рано от почивка, за да отида на преглед. Възползвали сме се от пътувания до столицата, за да отскочим на планина за някой ден. Е, не ми подновиха трудовия договор без обяснение, но когато една врата се затваря, се отворят много други врати.
За всички тези години аз поне се научих да бъда по-смирена, да преглъщам неуспехите, за да започнем отново отначало. След толкова много изпитания оцених истински смислените неща в живота и се опитвам да не обръщам особено внимание на маловажните детайли. Научих, че стига да си открит, да споделиш за проблема си, всъщност има много хора с добри сърца, които са готови да ти подадат ръка и да те подкрепят, дори без да си търсил от тях помощ. Затова на лекарите, дарителите, приятелите, на семейството ми и на момичетата от „Искам бебе“ искам да кажа огромно „БЛАГОДАРЯ ВИ БЕЗКРАЙНО! Обичаме и оценяваме всеки един жест!“.
Губеше ли надежда и как се справяше със страховете си?
Трудно ми е да отговоря еднозначно. В началото на всеки опит бях оптимист. Когато не ставаше нищо, понякога губех надежда и се чувствах безсилна, което най-много ме изнервяше. Притеснявах се от неяснотите дали всичко ще е наред с хода на процедурата, с яйцеклетките, с ембриончетата, впоследствие с бременността. В един момент обаче спрях да мисля толкова напред и гледах да се концентрирам в настоящата конкретна ситуация, в която се намирам, вместо да се терзая от хипотетични бъдещи проблеми.
С какво се различаваха двете бременности – тази с Дани и другата с близнаците Ема и Боян?
С Дани бременността беше по-лека. Имах проблеми само в първите 4 месеца, когато се наложи да полежа. Пътувах постоянно до София за прегледи и за самото раждане. Сигурно съм пропътувала над 12 000 км с влак преди раждането. Работех от вкъщи до последно. С близнаците заради пандемията не успях да ходя на прегледи в София. Самата бременност протече тежко и с много усложнения за мен. Три пъти влизах в болница, лежах почти 9 месеца, а и две бебчета тежат повече от едно.
Разкажи ни за срещата си с „Искам бебе“ и как стана така, че и днес, след повече от 10 години, си един от най-активните доброволци за тази кауза? Какво се промени, според теб, в разбирането за проблемното забременяване – тогава, в онази 2008 г., и днес?
Първата ми среща с „Искам бебе“ беше през септември 2007 г. по време на първата информационна кампания във Варна. Вече бях с установен репродуктивен проблем. Отидох на събитието с притеснение, известна доза срам и големи очаквания. След това на два пъти бях част от програмата на „Искам бебе“ за психологическа подкрепа, което ме събра с други момичета със сродни съдби. Разбрах, че не съм само аз с подобен проблем и това особено много ми помогна да преодолея вцепенението и депресията, в които бях изпаднала. Най-вече спрях да си задавам въпроса „защо на мен ми се случва“ и си направих една доста сериозна житейска равносметка.
Труден път
Всеки, който се е сбъскал с проблемно забременяване, носи в сърцето си каузата на „Искам бебе“. Защото в крайна сметка всички сме се борили за нашите деца, някои сега тепърва тръгват по този труден път и имат нужда от помощ. Хората често се объркват в морето от информация по темата и някой трябва да им помогне да се ориентират откъде да започнат, да им разкаже от първо лице през какво се минава и какво протича лечението, за да знаят какво да очакват.
Питаш ме какво се промени след 2008 г.? Първата позитивна стъпка – започна публично да се говори по темата „проблемно забременяване“, при това без притеснение. Хората се престрашиха да споделят, че не могат да имат деца и да търсят помощ. Разбрахме колко много семейства сме с репродуктивни проблеми. В крайна сметка общественото внимание се насочи към една тема, която дотогава беше „табу“. Реално протестът с празните колички през 2008 г. и целенасоченото публично говорене години наред по въпроса доведоха до нещо невероятно като резултат – до промяна в нагласата на обществото, и изведоха проблема до нивото на държавна политика. На нас, пациентите, изключително ни помага това, че държавата реално се ангажира с подпомагане на хората, които искат, но не могат да имат деца. И това е прекрасно, защото от една страна, се преодоля социална стигма, а от друга, със създаването на държавен фонд „Асистирана репродукция“ се осигури по-лесен достъп до лечението на двойките с репродуктивни проблеми. Огромно облекчение за семействата е, че в момента държавата финансира 4 инвитро опита, отделно от това действат и общински фондове, които отпускат средства за бездетни двойки. Това беше немислимо преди години.
Не на последно място медицината се развива много бързо. Например едно от най-необяснимите лично за мен и уникални достижения в сферата на репродуктивите технологии е как от замразени ембриони при температура под 190 градуса се развива живот и се раждат живи, здрави, прекрасни деца. Невероятно, но факт. И трите ни деца са доказателство за това.
Има ли нещо, което не можеш да простиш към днешна дата?
Не мога да простя предателството.
Към какво си непримирима?
Към човешката глупост.
Повече мечтател или повече реалист си в живота?
Мечтател, когото животът превърна в реалист, или може би точната дума е умерен оптимист.
Как презареждаш батериите?
По принцип природата ме зарежда. Преди пандемията и раждането на близнаците ходехме на планина, така рестартирам генерално. Данаила я качихме на Муратово езеро на около 2000 метра н.в., когато беше на 10 месеца. Сега ни е по-трудно и още не сме били петимата на планина, но да сме здрави – и това ще стане. Много си прочиствам мислите, докато се занимавам с градината на вилата. Морето също ми носи силен заряд.
Уроците, на които искаш да научиш трите си деца?
Да бъдат добри хора, честни и откровени към себе си и останалите, да се уважават и ценят един друг. Да се борят за мечтите си и да не позволяват на ежедневието и битовизмите да угасят пламъчето на любовта.
Какво казваш на двойките с репродуктивни проблеми, които към днешна дата се обръщат към теб за помощ?
Обикновено приятели на мои познати ми звънят, че не се получава бебе, и търсят информация какво да правят. Опитвам се да ги накарам да се задействат и да предприемат нещо по въпроса, независимо какво. Колкото и малка стъпка да е, това ще е началото, за да тръгнат да се борят. Трябва да се започне отнякъде, да се направят изследвания, прегледи, да се търси причина и решение. Споделям им ние през какво сме преминали, за да станем родители на нашите три слънчица. Защото обикновено страхът от неизвестното е най-силен. Когато нещата са познати, човек е по-спокоен.
Две групи семейства
Правят ми впечатление две групи семейства. Едните съзнават ясно, че имат проблем със забременяването, но не правят нищо, за да го решат. Изпаднали са в тотално вцепенение, в безтегловност. Времето минава, а те не предприемат нищо. На мой познат му отне една година, докато отиде да си направи спермограма. В подобни случаи някой или нещо трябва да те провокира да се задвижиш, да насрочиш преглед поне, да тръгнеш отнякъде.
Другата група двойки са отчаяни от серия неуспехи и не знаят дали и как да продължат. На мен много ми е помагало да зная, че каквото и да се случва, винаги има следващ ход, и това се опитвам да обясня и на останалите. Винаги можеш да направиш нов инвитро опит, да потърсиш друг лекар или клиника, докато намериш Твоя Доктор. Можеш да смениш стратегията на лечение – примерно да се опита с донорска процедура, а в крайна сметка има вариант и за осиновяване.
Който истински мечтае да има дете, е длъжен да се бори и опита абсолютно всичко. Не бива да се отказва от мечтата си, независимо от трудностите по пътя. Често ми казват: „Да, ама много е скъпо“. Да, скъпо е. Но пари се изкарват. Плюс това има държавно и общинско финансиране. И ако човек наистина иска да бъде родител, ще направи каквото е по силите му. Тук важи с пълна сила максимата: който иска, търси начин нещата да се случат, който не иска, търси оправдание. Важното е да направиш първата крачка и да вървиш целенасочено стъпка по стъпка към целта си.