Съпругата на д-р Любомир Бойчев – Кармен Мишу–Бойчева, е родена във Видин. Там завършва Френска езикова гимназия, а след това медицина в Букурещ. До 2002 г. работи в Националния център по заразни и паразитни болести като научен сътрудник ІІІ ст. в областта на епидемиологията. През 2009 г. завършва фармация в Констанца. Владее френски, румънски, английски и руски. Говори гръцки, защото баба й и дядо й са с гръцки корени. Пише книги. Първата си книга „Балканска сага” издава през 2007 г.
Кармен разказва за читателите на сп. „Искам бебе“ своята история. Вдъхновяваща, истинска, докосваща ума и сърцето.
Житейска школа
Казвам се Кармен Виктор Мишу по баща, с едно тире – Бойчева по съпруг. Родена съм във Видин. На 49 години. Завърших там френска гимназия. На прага на своите 18 заминах за Букурещ да следвам медицина. Като че ли нямах голям избор – и двамата ми родители са лекари. Но тайничко мечтата ми беше журналистика. Бяха странни, особени времена. По тази специалност се влизаше трудно и беше много сложно. Покойната ми майка, светъл да е пътят й на небето, се постара да ме откаже от журналистиката. Макар че на нея в голяма степен дължа отварянето на сетивата си за красотата на света. Тя ми отделяше почти цялото си свободно време, поощряваше крехките ми детски писателски опити и на всеки празник ми подаряваше книга. Имахме невероятно богата библиотека. В напрегнатото си ежедневие на натоварен лекар-невролог, мама нямаше време за четене. Но за сметка на това аз компенсирах. Четях по много и безразборно. На 10-годишна възраст се хванах за „Червено и черно“ на Стендал. Давате си сметка, че не разбрах почти нищо. Но когато на 21 я препрочетох, всичко дойде на мястото си.
За мен Букурещ беше не само образование, а и житейска школа. И до настоящия момент имам приятели от различни националности и религии. Човек е богат с истинските хора в живота си, не с притежанията на едно бижу или чанта в повече.
Знам пет езика. По баща съм гъркиня. Това ме кара да не се чувствам чужда на нито едно място в света. Обичам хората и общуването с тях.
Когато завърших, кандидатствах за поста научен сътрудник в „Националния център по заразни и паразитни болести“ в София. Спечелих конкурса и работих там 10 години.
Любовта
С Любо се запознах след един десетмесечен престой в Америка. Връщайки се, бях приета на работа като шеф на медицинските представили в голяма фармацевтична фирма. Като неин представител се озовах на ежегодния конгрес на гинеколозите в Банско.
И двамата пазим прекрасни спомени от вечерта, когато се запознахме. Направиха ми впечатление особеният цвят на очите му и добрата усмивка. Любомир Бойчев е добър човек, в истинския смисъл на думата. Опознавайки го с годините, защото вече 17 сме заедно, разбрах, че за него да бъде лекар е смисъл, призвание, себеотдаване, жертвоготовност, кауза и любов. Той обича изключително много това, което прави, защото обича да помага. В немалко случаи съм го виждала просълзен, когато му се обади жена с прекрасната новина, че тестът й за бременност е позитивен. Но също съм свидетел и на преумората му, когато се връща вкъщи към полунощ. На среднощните му излизания по спешност, когато служебният телефон звъни. На хроничното недоспиване и още отсъствие от дома.
Никога не съм го упреквала, защото знам, че работата за него е начин на съществуване. Може би фактът, че сме колеги, ми е помагал да вляза в „ мокасините му“. Много е важно да приемем човека такъв, какъвто е. Битува мнението, че една жена може да промени мъжа да себе си. Не, не може, поне не по начин, по който си го представя. А ако иска да го промени, защо тогава е избрала точно него?
Поетична и артистична
Свикването с Тутракан беше трудничко, може би защото никога не бях живяла в толкова малко градче. Но както казват древните римляни – „човек освещава мястото“. А за мен човекът, с когото бях, беше по-важен от размерите на града.
Винаги съм искала такъв отговорен и добър човек за баща на детето си. Нашата дъщеря много прилича на него с увлечението си по благородните каузи, с търпението и сръчността на ръцете си. Същевременно е поетична, артистична, особена по хубавия начин. Може би се чувства различна, също като мен на нейната възраст. Трябваше ми време да разбера, че да не отговаряш на общоприетия стандарт не е наказание, а Божи дар. Всеки ден благодаря на Господ, че е отделил частица от себе си за мен. Да пиша, за мен е начин на живот. Книгите са предимно на историческа тематика. Настоящето никога не е било твърде интересно за мен. Улавям се и досега, че ми се иска да прекося бариерата на времето и поне за няколко минути да се озова в древен Египет, в средновековна Англия, в Памирските степи, където нашите прадеди волно са яздили конете си.
В момента довършвам четвъртия си роман. Главният герой е сирак, бедно момче, участник в Априлското въстание и в развитието на родината ни след Освобождението. Добре че за този период има много източници, защото преди да започна да пиша, аз чета много исторически книги.
Най-многото
Любо в семейството е обикновен човек. И все пак необикновен. Много разсеян по отношение на всички домакински подробности, но изключително търпелив. Цялото си свободно време посвещава на нас с Любомира. Обича да се прибира вкъщи. Страшно уравновесен е. Аз съм по-емоционална, по-„ летяща“. И ценя миговете, когато той ме приземява. Усещам любовта му по дребните или по по-големите жестове. Понякога ни свири на китара, пее ни. За разлика от мен, която съм непримирима към завистта и злобата хорска, той не я забелязва. Опрощаващ е, не държи лошото в душата си. Може би дори не го забелязва! През уикендите се разхождаме, гледаме филми, споделяме. Смеем се много. Времето все не ни стига, но когато сме в отпуск и сме само двамата, никога не ни е скучно. Хубаво ни е и когато си говорим, и когато мълчим. Имаме толкова неща да си кажем все още!
Единствено на Любо и на Любомира чета понякога откъсчета от новите си книги.
Не мога да се примиря с агресивно шестващата глупост, която води след себе си и наглостта. С простака и парвенюто никога няма да се примиря!
Мисля, че съм странна смесица от мечтател и реалист. В моя вътрешен свят винаги има много хора, макар че те реално не съществуват, но съм добре ориентирана по отношение на действителността.
Любовта е най-многото, което Господ е дал на нас, хората.
В контекста на нашия разговор се сещам за един цитат от „Тангра и неговият син“:
„… Но не това ме развълнува, а погледът на Крум. Той гореше отвътре. Не бях срещала у мъж очи страстни и разумни; открити и решителни. И ми се стори, че приличат на факла, която разполовява мрака и дава път на дневната светлина. От него ден аз, Угрине, дъщеря на обикновен ратник, се заклех, че ще стоя винаги една крачка зад съпруга си – не само от почтителност, а и за да пазя гърба му.“