Рубрика: Моят път към детето
Коя е Цвети?
Казвам се Цветелина Терзиева, от град Пещера съм и съм на 38 години. По професия съм електроинженер и работя като проектант в проектантска организация в Пловдив. След като срещнах фондация „Искам бебе“, животът ми се преобърна на 360 градуса. В момента съм координатор на фондацията за град Пещера.
Какво дете беше, Цвети? Какви са ярките спомени от детството ти и какво наследство от ценности ти завещаха родителите ти?
Като дете бях едно много дребно и усмихнато къдравелче. Имах много щастливо детство. Всички ваканции прекарвах при баба ми по майчина линия в Брацигово. Там имам най-прекрасните си спомени от детството. Мама и татко ме научиха да съм честна и справедлива. Постоянно ми показваха колко много ме обичат. Според мен това е много важно за едно дете.
Спомням си как с брат ми, пълни с енергия, през почивните дни събуждахме мама и тати в ранни зори. Разликата ни е две години и половина и бяхме като близнаци. Даже една жена, която ни срещаше всеки ден по пътя към училище, ни беше помислила за такива. Имам много силна връзка с брат ми и досега сме много близки.
Как протича един твой ден днес – след хилядите изпитания по пътя, по който вървиш?
През работните дни пътувам всеки ден до Пловдив и ставам рано (аз по принцип съм ранобудна). След работа се прибирам и още докато слизам от колата, ме чакат с протегнати ръчички моите малки момичета.
Имам и хоби – ходя на народно пеене и народни танци. С голямата ми дъщеря Марина ходим при едни и същи преподаватели. Много е забавно и пътуваме заедно по изяви. За децата ми помагат много мъжът ми и родителите ни.
Кога и как срещна Тодор и как решихте, че сте един за друг?
С Тодор се познаваме от деца. Живеем на един етаж в съседни апартаменти. Бях студентка в София, когато се влюбих в него. Всяка седмица си идвах през почивните дни и бяхме заедно. Той е по-голям със седем години от мен и след като започна нашата връзка, се запознах с много нови хора и промених средата си.
Мислех си, че такава връзка от разстояние няма да издържи. Но Съдбата беше отредила той да е любовта ми, да не ме смени с друга в свободните дни и да бъде до мен в борбата ни, за което му благодаря от цялото си сърце.
Разкажи ни за пътя ви към децата? Кога и как разбра, че ще стане трудно осъществяването на мечтата ви за детенце? Колко време пътувахте към децата си и на какво ви научи този път?
Пътят към децата ми беше много дълъг и трънлив. Аз знаех още преди да започнем опити, че имам репродуктивен проблем. На един преглед при гинеколог ми откриха поликистоза и докторът тогава много ме наплаши. В момента, в който решихме да имаме деца, веднага посетих лекар и той ми изписа лекарства за стимулиране на яйчниците. Не се получи, даже не помня колко пъти ми ги даваше.
След това се преместих при една много известна лекарка от Пловдив, която започна и тя с лекарства за стимулация. Пак нищо не ставаше, не получих овулация. Та тази лекарка реши да ми прави операция за забелване на яйчниците.
Незабравимо
Точно в този момент срещнах фондация „Искам бебе“. Никога няма да забравя деня. Беше първи юни и едно дете от класа на майка ми ми даде брошура за информационно събитие на фондацията в Пещера.
Реших да отида и плахо седнах на последния ред. Тогава кмет беше г-н Варсанов и беше решил да даде на 3 двойки от града по 2000 лв. за лечение на репродуктивни проблеми. Двойките по случайност бяха 3.
Та така се срещнах с Вера Вулджева (тогава координатор за град Пловдив) и Радина Велчева. Те са моите ангели. Те бяха винаги до мен. Те са хората, които даваха всичко от себе си, за да стана майка. Ще съм им благодарна цял живот и никога аз и семейството ми няма да забравим доброто. Обичам ви, мили мои момичета!
След една среща с Вера и разказа ми, че искат да ми правят операция, се разбрахме да запишем час при друг лекар в Пловдив. Той ми откри инсулинова резистентност и след консултация с ендокринолог започнах лечение.
Разбрахме се да направим инсеминация, като той ще ме стимулира и ще пътува с мен до София, където ще направим процедурата. За стимулация се разбрахме да не ползваме клостилбегит, защото много пъти съм го пила и не е имало ефект.
Една неделя, след като ми дойде, звъннах на лекаря по телефона да се разберем. Но след като му разказах какво сме се разбрали, той искаше да започне стимулация точно с клостилбегит (аз отказах, защото си противоречи). Реши да не се занимава с моя случай (тъй като аз съм отказала лечение с дадено лекарство). Според мен всеки пациент има право на избор, особено след като се е разбрал с лекаря си нещо. Така останах изоставена от него.
Обадих се на Радина и благодарение на нея на следващия ден пътувах с нова надежда и с Верчето към д-р Стаменов. Последваха няколко неуспеха с инсеминация по нормален път и едно неуспешно инвитро. През месец март 2012 г. започна редица от хубави знаци. Още през февруари, когато ми биха блокиращата инжекция, пишейки си с Радина, тя ми прати снимка с текст: „Тя ще ти донесе ангел“. На снимката беше Йоанна – ангелчето, което ми донесе моето. Пункцията ми беше на 25 март, на Благовещение. Един ден преди трансфера бях в клиниката и звъннах на Радина да се видим. Тя вместо телефона хвана терличките на Йоанна, подари ми ги за късмет.
Тестът ми беше на Велики четвъртък. Погледнах резултата – 413, и се разплаках. Толкова време го чаках и ми се искаше да изкрещя на всички, че ще имам бебе. Така след осем години бях на седмото небе. Благодаря на Верчето, че беше до мен на прегледи и не само. Благодаря на Радина, че и тя беше до мен, че ми даде терличките и си ги носих даже в родилния дом. (Ради, дадох ги на една колежка след това – роди близнаци). Благодаря на любимия ми, който ме подкрепяше и беше до мен през цялото време и не ме остави. Благодаря на всички доктори, които направиха възможно чудото да се случи. Благодаря и на родителите ми, че ми дадоха много сили и ме обичат толкова много. Благодаря ви, че я има Марина, чудото ни!
Губеше ли надежда и как се справяше със страховете си?
Много пъти губех надежда. Падах и ставах. Всеки месец, като ми дойде цикълът, пропадах в дупка.
За успешното ми инвитро голяма заслуга има курс за жени с репродуктивни проблеми, който беше организиран от фондация „Искам бебе“ в Пловдив. Водеха го две психоложки. Този курс ми помогна да приема проблема си и да продължа.
Трябваше да се справиш с още едно предизвикателство – установи се, че имаш автоимунно заболяване? Как стана така? Не се ли отчая, че може и да не успееш да родиш второ дете? С какво се различаваха двете ти бременности – тази с Марина и другата с Ивана?
След като родих дълго чаканата си рожба Марина, отключих ревматоиден артрит. Толкова много чаках да имам дете, а в един момент се оказа, че не мога пълноценно да се грижа за нея. Трудно сменях памперсите и едвам я носех на ръце. Имах много силни болки в малките стави.
Намерих моя лекар в лицето на д-р Сапунджиев в Пловдив. Той се зае сериозно с моя случай. Минах на биологично лечение и много бързо си върнах почти нормалния начин на живот. Исках много второ дете, но трябваше да се съобразим и с новото ми заболяване.
Свързах се с Боряна Ботева от организацията на болните от ревматични заболявания. Тя много ми помогна с информация и съвети относно лекарствата и болестта.
През 2017 г. д-р Стаменов след преглед ми даде зелена светлина за забременяване. Имах три замразени ембриона, но трябваше и ревматологът да разреши.
След дълъг разговор и много изследвания, се съгласи, само ако използвам замразените ембриони. Аз за себе си бях решила, че ако не стане с тях, няма да се подлагам пак на стимулация.
Така, след много препятствия и прегледи, след замразен трансфер на два ембриона (как исках да се хванат и двата), на единайсетия ден от трансфера си направих кръвен тест. Бяхме на почивка в Сандански. Резултатът ми беше много нисък, спрямо първия (108 показа тестът), но аз знаех, че всичко ще е наред. Бях много спокойна. В сравнение с първата бременност ми правеха много повече изследвания.
На 27.04.2018 г. се появи Ивана. Влезе в дома ни със специална мисия. След раждането се оказа, че артритът ми си е отишъл. Надявам се повече да не се върне. Сега домът и сърцето ми са пълни. Имаме си две прекрасни момичета. Мама и тати винаги ще ги подкрепят и обичат.
Разкажи ни за срещата си с ИСКАМ БЕБЕ и как стана така, че днес си едно от най-разпознаваемите лица на организацията? Трудно ли се говори за този проблем в малката Пещера? Усещала ли си да те сочат с пръст? Разкажи ни за първата среща в Пещера – какво си спомняш от този далечен момент?
На 01 юни 2008 г. случайно попаднах на събитие на фондация „Искам бебе“. Тогава всичко в нашата борба се промени, вече не бяхме сами по пътя си. Заедно с нас тръгнаха смелото Верче и Радина.
В града ни не се говори много за стерилитет. Много малко хора се свързват с мен, за да поговорят. Аз винаги съм разказвала историята си. Голямата ми дъщеря е запозната как е създадена, за да не попада в неловки ситуации.
Има ли нещо, което не можеш да простиш към днешна дата?
На моменти не мога да простя на себе си, че съм наивна и позволявам да ме използват. Услужлива съм и искам все да помогна, но доста често хората постъпват зле с мен, може би аз им го позволявам.
Към какво си непримирима?
Не мога да се примиря с човешката злоба и завист. Не притежавам тези „качества“ и не ги приемам. Аз съм щастлив човек. Нека всеки погледне в себе си и бъде щастлив.
Повече мечтател или повече реалист си в живота?
Повече съм мечтател.
Как презареждаш батериите?
Презареждам сред природата. Много обичам зеленината. Пролетта ми действа прекрасно. Имам си и моето време за пеене и танци. Народната музика възпитава хората и им дава обща култура, която никой друг не може да ти даде. Записвайте децата си на народно пеене и танци, ще им се отрази много добре.
Уроците, на които искаш да научиш дъщерите?
Искам дъщерите ми да са честни, да се научат да губят. Не всяко нещо в този живот трябва да бъде спечелено. След всяка загуба човек става по-силен. Искам да ги науча да са търпеливи, все повече хора не могат да чакат. Искам да ги науча да уважават близките си.
Какво казваш на двойките с репродуктивни проблеми, които към днешна дата се обръщат към теб за помощ?
Уроците, на които искаш да научиш децата си?
Да не губят надежда. Щом има надежда, всичко се случва по един или друг начин.