За палачинките…
Вие правите ли палачинки у дома? Кога ги правите – в събота, в неделя или всеки ден? Как ги правите? На мен невинаги ми се получават. Веднъж сместа ми става гъста и те изглеждат като недопечени катми, друг път – рядка и те стават сухи и дори загарят бързо…
Щастие
Казвам се Даниела Малакова. От близо 20 години работя като психолог – започнах като педагогически съветник в ТЕ „А. Попов“ – Велико Търново, преминах през изключителната школа на SOS Детското селище в град Трявна, бях на самостоятелна практика, а последните години работя като психолог в две търновски детски градини – ДГ „Здравец“ и ДГ „Слънце“. Опитвах да се развивам в различни посоки на професионалното поприще, но винаги животът и професионалните ми срещи с хората ме завръщаха към темата – деца и родители. Щастлива съм. Но най-важното е, че съм майка на две прекрасни дъщери. Обичам да пътувам, да чета, да приготвям вкусни кулинарни изненади, като палачинки в неделя сутрин. Щастлива съм, че вече, след 16 и 9 години, започвам да виждам и да бера плодовете на своята любов към децата си. И още нещо – мислех си, че правенето на палачинки е лесна работа, но се оказа, че не е съвсем така. А за родителството имах схващането, че е най-трудното и отговорно нещо на света, но и това не се оказа вярно – то може да бъде вълнуващо, приятно, даже забавно!
Моята баба ги правеше през лятната ваканция. Това беше ритуал. Запалваше огън. Забъркваше един казан, по детските ми спомени около 10-15 литра, слагаше керамичния сач на огнището, сядаше на сянката под ореха в задната част на двора и започваше. Цялата улица ухаеше на катми – дим от огъня, свинска мас и тесто… До 11-12 часа на обяд не успяваше да събере повече от една катма в тавата. Децата от улицата по въздуха усещаха угощението. Всеки идваше, баба сгъваше катмата, донамазваше я с мас и я подаваше в нечии детски ръце. Никога не знаех тя успяваше ли да похапне!
А вие как правите палачинките? Колко яйца слагате? С мляко или само с вода? С масло или с мас? Специален тиган за палачинки ли използвате или какъвто имате?
Неделя е! Децата още спят, а аз ще правя палачинки, за да ги изненадам, когато се събудят. Вземам този път 2 яйца. Измивам ги старателно (от магазина са, не зная кой ги е пипал!). Чупя ги… те падат в купата. Жълтък и белтък се смесват.
„Напъни! Напъни още малко! Всеки момент ще излезе!“ – казва докторката, на която бях поверила раждането на първото си дете и себе си. Но тя не искаше да излиза!
„Напъни още малко!“ – Но тя не излиза. Стои в прохода между мен и света навън. Усещам силен натиск върху корема си и… чувам плач! Ето я моята малка принцеса! Подават ми я. Не мога да си спомня как изглеждаше точно в този момент преди повече от 16 години в онзи августовски предиобед.
Преди този момент си мислех, че знам всичко за отглеждането на бебе, също като с палачинките. В онзи ден не си давах сметка колко наивна съм била. Всъщност нищо не знаех, защото все още не познавах детето си. Тепърва щях да се уча.
И до днес пробвам с пръсти тестото за палачинки. Така проверявам дали е достатъчно гъсто. Общоприето схващане е, че всички деца обичат палачинки, но извън него, малката ми дъщеря отказва да ги яде. Опитва по хапка и ги оставя.
По същия начин се чувствах и аз преди 16 години. Всички казваха, че в момента, в който хвана бебето в ръцете си, ще го обикна от първия миг, ще усетя силен майчински инстинкт и всичко ще бъде ОК. Но не се получи така. Държах бебето и се чувствах абсолютно несигурна във всичко, което правех. Не знаех как да го накърмя, не знаех как да му сменя памперса и да го повия, не знаех как да го изкъпя. Но знаех как да го гушна и да го почувствам. Милвах пръстчетата му, докосвах кожата му – опознавахме се! „Здравей, аз съм твоята майка!“ Пъпната връв беше прекъсната, сега вече Тя – дъщеря ми, започваше своя живот с мен и без мен! Тя щеше да ме води по пътя напред в следващите години. Но, за съжаление, доста често забравях този факт, това силно усещане между майка и дъщеря. Продължавах да чета, да се консултирам, да трупам „знания“, да търся обяснения защо бебето плаче, защо акото му е зелено, защо спи или не спи… А не наблюдавах!
Плачът
Да, тя плачеше. Плачеше много през деня. Не знаех защо. Не намирах отговори и в прочетеното. Открих обаче, че когато я люшкам в коша и й пея, се успокоява и заспива. Открих, въпреки огромната си съпротива и лекарските съвети, че детето ми не обича адаптирани млека и е гладно. С огромно лично усилие приех да опитам с кисело мляко. Получи се. Баба ми, същата с катмите, я слагаше в количката. Извеждаше я на двора. Обръщаше количката срещу слънчевите лъчи. Те грееха право в очите на бебето. То мигаше, мигаше и ги затваряше… и заспиваше. Тогава баба обръщаше количката. Махаше всички ненужни дрешки и покривала и оставаше с часове до моята дъщеря, така както стоеше с часове пред огнището, правейки катми за децата от цялата махала. А аз продължавах да се суетя – какви млека, какви пюрета, каква вода, кое от кое да е по-здравословно и правилно. Може би, когато баба ми е била млада майка, не е чела Бенджамин Спок или се е консултирала с BG MAMA. Тя е имала своите стари майки, които са й давали съвети. Сигурна съм, че и тя е имала своите притеснения. И тя е постигала своите успехи, правила е и грешки като майка. Но когато се грижеше за своята правнучка, тя правеше само едно – СЛУШАШЕ детето, УСЕЩАШЕ неговите нужди и спокойно, без бързане и без излишни думи отговаряше на всичко това.
А аз продължавах да чета, да се консултирам и да не се доверявам на детето и себе си. Трябваха ми години да се науча на това умение, въпреки образованието и теоретичните знания, които имах и имам. Все още се уча!
Сложих яйцата. Днес са две, защото искам сместа да стане двойно повече. Надявам се след закуската да останат достатъчно палачинки и за солена торта. Добавям брашно. Сега няма да използвам пасатора за лесно разбъркване. Бъркам на ръка с бъркалката. Първоначално всички продукти в купата образуват лепкава нехомогенна смес. Балончетата, пълни с неразтворено брашно, излизат на повърхността. Продължавам да бъркам.
Играчките
Тя вече пълзи. Обича да опознава света и като малко охлювче се придвижва от стая в стая. Има много и всякакви играчки – образователни, светещи, движещи се…, но винаги избира да е до мен. Обича да пипа точно там, където може би ще й бъде забранено. С нейните 20-30 см височина при пълзене може сама да се надигне и да отвори най-долния шкаф в кухнята, където вече, благодарение на мен и страха ми, че детето може да се нарани, има само тенджери и тигани. Всичко останало е качено на недостъпна височина. Тя отваря. Сяда на пода и започва да ги вади. Удря капаците един в друг. Изпуска тенджерите на пода. Звукът е изключително силен. Може би, дори дразнещ за мен, но устоявам, защото тя учи в момента. И тя прави това, което правя и аз – може би готви. Заедно сме. В стаята си ще е с играчките си, но ще е сама. Ще се рови в купищата с играчки и скоро ще й омръзне. За истинската игра са нужни истински неща! Те са много по-интересни, а още по-вълнуващо е, ако играта е споделена с някого. Ако тогава си бях дала сметка за тези детски игрови предпочитания, щях да спестя доста средства, да търся простите неща, например да внеса торбичка с орехи, или есента да събера кестени, да подбера дървени лъжици, купички и играта е готова. Ако се бях сетила само, бих могла от обикновена кърпа да вържа и да направя кукла и да я дам в ръцете на детето си. И без това децата обичат да се заграждат с всякакви кърпи, одеяла, да се крият под тях, за да се скрият за малко от външния свят и да изживеят своя собствен.
Любопитството
За децата дребните естествени предмети са най-интересни. Купувайки най-новите модели играчки, само заливаме децата с нови предизвикателства, с които натоварваме сетивата им за 10-15 минути. При играта водещо е любопитството и когато то бъде задоволено, децата преминават нататък. Така скачат от занимание в занимание. По този начин успешно тренираме у тях ненаситност, която по-късно прераства в: „Искам!“, „Искам!“, „Искам!“. След години се питаме защо им е трудно да се концентрират по време на игра, в ситуациите в детската градина или в часовете в училище. Отговорът е прост – техните сетива са научени и тренирани да искат ОЩЕ. Забелязали ли сте каква е продължителността на филмчетата в YouTube? Едно филмче от серията за „Маша и мечока“ е с продължителност около 8-10 минути. Цветовете, движенията, музика и танците действат хипнотично. Те са нереални. Но детският мозък свиква с тях и по-късно ще ги търси в различни свои дейности. В реалния живот цветовете не са толкова ярки, думите не са толкова звънки, героите не са толкова динамични.
Бъркам тестото, бъркам. Слагам още брашно. Сместа рязко се сгъстява.
Също като в живота, когато добавяш нещо в повече, то прелива или се спихва. Любовта към децата е като брашното в купа с тесто за палачинки. Можеш да ги обичаш, все едно сипваш брашно, без да гледаш, и отново да сипваш, без да добавяш вода, за да разредиш, докато ги бетонираш с и от любов.
Любовта
Като всяка билка в прекомерна доза, любовта може де е лек или отрова. Да, за децата е важно да усещат и да знаят, че са обичани, че пред тях, до тях, зад тях стоят техните родители. Но, както и в момента на прекъсването на пъпната връв, децата имат нуждата да дишат самостоятелно. Любовта се гради. Тя не се получава даром. Тя се възпитава всеки ден – и у родителите, и у децата. Сигурна съм, че ако преди 16 години можех да измеря любовта към детето си със скала от 0 до 10, тя би била на около 1, защото до онзи момент девет месеца в тялото си усещах живота на друго същество. Но след 16 години и вече като майка на две деца знам, че любовта ми е плод на ежедневни грижи, взаимодействие, преживени радости, страхове и тревоги. Може да ви звучи егоистично, но любовта е такава. Тя се създава, изгражда и възпитава. Като цвете е. Колкото повече влагаш в един човек, толкова по-скъп ти става той, толкова повече държиш на него, толкова повече го обичаш.
Но не бива да прекаляваме с любовта и егоизма, също както и с брашното, защото така можем да задушим индивидуалността, самостоятелността, решителността у децата си. А тестото може да стане клисаво и да се чудим как да го направим подходящо за питки. Но, ако се замислите, и това е идея. Може би нещата от живота са поправими, стига да сме наблюдателни, сензитивни и креативни.
Бъркам и успявам да хомогенизирам сместа, с доста усилия. Време е да преценя кой черпак да използвам, за да я загребвам. Трябва да преценя количеството, което ще изсипвам в тигана – хем да е малко, за да не станат дебели, хем да не е много, за да станат достатъчно тънки и пухкави. Загребвам първото количество.
Развитието
Тя тръгва на градина. Първата ни голяма раздяла. Не е ходила на детска ясла. Как ще я пусна? Готова ли е? Какво ще се случва с нея там? Ще се грижат ли добре за нея, докато аз не съм наблизо? Подавам я в ръцете на учителката. Тя я гушва, така както бих направила и аз. Време е да проумея, че съм ЗАМЕНИМА, че моето малко дете поема по своя път, правейки поредната крачка напред. Тя плаче. Аз плача. Но тя спира, когато влиза в занималнята, а аз продължавам. Защо плача? За какво плача? Това е поредният етап от развитието – нейното и моето.
Всяко дете е Вселена. То се развива по своя собствен уникален начин. За нас като родители е важно да знаем и да си даваме сметка, че всичко се случва поетапно, стъпка по стъпка. Да преодоляваме личните си родителски амбиции и да нямаме напразни очаквания, като например на 3 години детето ни да смята дроби. Много често чувам родителски хвалби: „Тя познава буквите още от 2 годинки!“, „Той може да смята до 100, а е само на 3!“ И какво от това? А може ли да играе в пясъчника? Може ли до говори с други деца? Може ли да се облича и съблича сам? Гребе ли с лъжицата или чака да го хранят?
С нейните очи
Всяко развитие, всеки напредък има свое място и ход. Да, има деца, които следват развитието за възрастта си, също като по учебник. Има такива, които изпреварват написаното в книгите. Има и такива, които се бавят. Но ако погледнете през погледа на моята баба, с нейните очи, без да сравнявате, без да бързате, без да се съобразявате с възрастовите норми, тогава ще видите детето си като дете с характер, със собствени интереси и умения, със своите силни и слаби стани. Тогава ще седнете спокойно до него в пясъчника и ако то брои песъчинките, няма да го убеждавате, че това е глупаво занимание, а ще ги броите заедно с него. А ако се уморите, можете просто да си измислите история, като тази, че песъчинките са толкова, колкото са звездите в небето, а те не могат да се изброят. Поне не днес. Ще го попитате дали чува шума на морските вълни и заедно с него ще се превърнете във вълна. Ще потърсите и откриете заедно раковина, ще я прилепите до ухото му и ще го попитате дали чува морето. А то най-вероятно ще ви отговори с въпрос: „Какво да чувам?“… Ще продължите с отговорите и въпросите. Така ще му предадете знания за света, ще му създадете спомени, ще градите любов.
Очакванията
Има много научни теории за развитието на детето. Едни от тях се фокусират върху познавателното развитие, други върху физическото, трети акцентират на емоционалното, социалното или поведенческото. Добре е да знаем за тях, защото те са ориентир в съответната възраст. Понякога тези знания действат на нас, родителите, като спирачки, защото си даваме сметка, че очакванията ни към детето надскачат неговите възрастови възможности. Просто ще трябва да почакаме. Може би и аз съм искала детето ми да композира класика на 5 като Моцарт, но е важно да приемем фактите и да не прекаляваме с родителските си амбиции. Английски, пиано, рисуване, плуване, балет, училище… Колко може да понесе едно дете? Това е в повече! Децата опитват едно, друго, трето… Опитват да се впишат в групата и да приемат учителя с любов, която само те могат да изпитват и да обяснят. Ако тези фактори са налице, не е нужно детето да е гений, за да ходи с удоволствие на училище, школа, спорт и да се развива.
Продължавам да бъркам. Сместа ми се струва гъста. Добавям малко вода. Бръквам отново в купата и за пореден път пробвам, разтривайки я между пръстите си. О, не – прекалила съм с водата. Трябва й отново малко брашно.
В практиката си на психолог в детска градина най-трудни са ми разговорите с родители, с които трябва да споделя наблюденията и заключенията си, засягащи познавателното развитие или поведението на децата им. Какви думи да използвам, за да кажа на родител, че детето му е различно, или че неговото родителско поведение води до неприемливи отражения в държанието на детето му в групата? В повечето случаи реакцията е на първично противопоставяне, защита, отбрана. Никой родител не очаква подобно заключение за детето си или индиректно да му се каже, че може би е важно да се промени, за да се промени и детето му. Трудно е да приемеш различното, да се бориш за него, да го отстояваш. Този страх идва от любовта, но и се преодолява с нейна помощ. Тези деца от моята практика са невероятни! Всеки миг с тях е предизвикателство. Всеки техен напредък е радост. Те ме вдъхновяват. Предизвикват ме към търсене на нови идеи и знания. С тях заедно се учим, експериментирайки със света около нас.
Слагам малко масло в тигана. Време е за първата палачинка. Изсипвам един непълен черпак от сместа. Замирисва на сгорещено масло и тесто. Прекрасно е! Имам време да си направя и чаша ароматно кафе. Търпеливо чакам крайчетата на палачинката да загорят, за да мога да повдигна леко и да погледна какво се случва от другата страна.
Любопитство и леко нетърпение!
По тези си качества приличам на децата. И те нямат търпение да чакат. За тях никога вечерята не е готова навреме. Никога тоалетната не е толкова близо, колкото е необходимо за тяхната нужда. Никога техните играчки (а по-късно дрехи, телефони, гримове…) не са толкова хубави, колкото на другите деца.
Войната
Това може да се превърне във война! Аз я водя ежедневно, битка след битка, и не мисля, че съм я спечелила. Макар че понякога, когато чувам разсъжденията на голямата си дъщеря в обръщение към по-малката, си давам сметка, че в повечето случаи си е заслужавало да обяснявам.
Влизам в хипермаркет. Детето ми е на 4-5 години. Преминаваме между рафтовете. Аз пазарувам по списък (аз съм от онези, „подредените“, които имат бележник и отбелязват всичките ангажименти вътре, планирам всяка дейност. Нямам време за губене! Всичко трябва да е организирано!). Та, пазаруваме си. Тя е до мен. Обяснявам какво слагам в количката и за какво ще ни послужи. Всичко е прекалено спокойно и приятно до момента, в който не стигаме до пространството пред касите. За специалистите по продажби това място е свещено – винаги, ако си забравил да вземеш нещо, виждаш го точно там и го слагаш в количката, даже не мислиш за цената. Но за майка с дете това място е поле за открити бойни действия. „Искам близалка!“ – „Не, вредна е!“; „Искам бонбони!“ – „Не, казах!“; „Искам шоколадово яйце!“ – „НЕЕЕЕЕЕЕЕ!“
Но един ден – този същият, със спокойното пазаруване:
– Искам това!
Поглеждам. Цял кош, пълен с малки прозрачни найлонови пакетчета под формата на животни, пълни с някаква разноцветна течност. Вземам едно. Опитвам се да открия етикет върху стоката, който да ми подскаже какво е това и за какво служи. Няма такъв! Зачитам етикета върху коша – „Детски шампоан“. Имам избор – да купя този… и да съм спокойна, или да вляза в поредната война. Преди това обаче водя мирни преговори – обяснявам. Не помага! Тя държи една фигурка и повтаря: „Искам!“. Хващам количката, пълна с аргументирано подбрани продукти, и заставам на касата. Тя стои до коша с животните – шампоани. Идва моят ред. Плащам и излизам. Тя стои, но знае, че аз тръгвам. Продължава да иска шампоана, иска да бъде и с мен. В един момент тръгва, но държи и шампоана. Стига до касата и алармата се задейства… При второто си дете взех радикално решение – пазаруване без деца. Но тук смисълът е друг. Като родители много често сме принудени да възпитаваме морал, ценности, които не се виждат или не са на „ниво“ според времето, в което живеем. Сега това не ме обезсърчава. Дори почти не говоря. Споделям и показвам със своите постъпки. Разчитам на това, че децата могат да мислят и да вземат добри решения. Никога не се знае колко точно са попили.
Същото е и с палачинките. Колко масло ще поемат? Може би зависи от количеството мазнина, от топлината, от гъстотата на тестото?
Да направиш вкусни палачинки си е истинско творчество. Някои ги обичат солени – затова добавят към основните продукти щипка сол. Други ги предпочитат сладки – те овкусяват със захар и капка ванилия. Но винаги стават вкусни. А поднасянето им, аранжирането им в чинията е истинско изкуство.
Експериментите
Няма дете, което да не обича да експериментира. Спомнете си колко от вашите кукли останаха без очи, защото се опитвахте да видите какво има зад тях? Колко камиончета останаха без гуми или бяха разменени с други? Децата около 3-годишна възраст започват да стават леко „досадни“ със своето „ЗАЩО?“. Вие готови ли сте за множеството отговори? Аз и до ден днешен не съм подготвена за всичко. Но не се страхувам да кажа, че не зная, че ще попитам, ще прочета. А когато и това не помага, заявявам директно: „Не зная, пиши на министъра на образованието и го попитай защо трябва в 7,40 ч. да си в училище!“. Аз съм родител, но съм човек. Не зная и не мога всичко! Децата разбират това и е много по-справедливо към тях самите да им го заявим открито. „И аз се уча всеки ден! Искаш ли заедно да проучим?“ Тази позиция ми е помагала много пъти. Не бих искала децата ми да ме възприемат като супер майка. Искам да им дам идея, че могат да изследват и по този начин да се учат и усъвършенстват.
Но с палачинките не е така! Там съм номер 1! Само така си мисля, защото тази сутрин не ги правят децата, а аз!
О, палачинките! Вадя първата! Ухае прекрасно! Може би се получи по-тъничка, отколкото трябваше. Но какво от това? В следващия черпак ще сложа повече течност, ще експериментирам и ще видя резултата.
Все едно дете си играе с пластилин. Мачка го между ръцете си и се радва на всяка негова трансформация. Опитва, докато получи форма, и веднага идва да покаже!
Ами ако оцветим палачинките с боя за сладки?
Смелостта
Детето бърка с четката във всеки цвят от боите. Наслагва. Навлажнява. Отново взема от боичките… Усеща, вижда, че оставя следа след себе си. Или търси мозайката. Опитва се да забоде елемента в мрежата. Не се получава от първия път, но то не се отказва. Ядосва се, но опитва пак и накрая успява. И така до момента, в който ще усвои толкова знания, ще тренира умения, ще изгради интереси и ще построи Лего, което ще заеме цялата къща. В утрешния ден тази невероятна палитра от натрупани познания и опитности ще му помогне да реши задачата си по математика по различен начин от другите, ще потърси и намери нестандартен подход към човека, когото обича, ще има смелостта и самостоятелността сам да реши как да продължи живота си.
Ще дойде момент, в който ще разпери крилата си и ще отлети от дома, но ще знае, че винаги може да се връща и да прави от любимите си палачинки, без значение дали е събота или неделя.
Чинията вече е пълна. Ще има за закуска. Ще останат и за торта. О, така няма да готвя за обяд! Ще има време за разходка!
ПП: Може това да ви се стори, че е история за палачинки и ако е така, правилно сте разбрали посланията ми. С родителството е горе-долу същото. Има много рецепти за това как да сме добри родители, но за да откриете вашата, е важно да се замислите за кого я правите, кога я правите и колко любов ще вложите. Да помислите какви средства ще използвате и какъв ефект искате да постигнете. Децата се променят и ние заедно с тях!
Рецепта за палачинки:
1 яйце
Вода
Мляко
Брашно
Сол/ захар/ванилия
Бъркалка и много любов!
Снимки: Калина Малакова