Ивайло Терзийски е един от най-обичаните съвременни български поети. Негови стихотворения са публикувани в различни издания, сред които: „Пламък“, „Везни“, „Знаци“, „Словото“, славянската антология „Словоприношение“. Има над 30 награди от различни конкурси – „Свищовски лозници“, „Любовта, без която не можем“, „Поетични хоризонти на българката“, „Свети Георги победоносец“.
Роден е на 11 юли 1970 г. в Плевен, но детските и юношеските му години преминават в Силистра. Завършва Русенския университет със специалност „Български и руски език“. Работи като журналист.
Творчество
Музите го навестяват за първи път, когато е момче на единадесет години. През 1994 г. излиза от печат първата му стихосбирка „Манастир за душата ми няма“. Две години ръководи кръжок за ученическо творчество „Мастилен чадър“. Следват и други поетични шедьоври: „Отмини ме, любов“ (1998 г.) и „Колкото, толкова“ (1999 г.). През 2000 г. е сред основателите на литературния кръжок „Реката“, редактор е на алманаха и антологията му. Той е сред инициаторите на конкурса „Любовта е пиянство или пиянство от любов“. През 2002 г. бял свят вижда книгата му „Жена нависоко“, а шест години по-късно издава стихосбирката „Сълза под крило“.
Ивайло Терзийски вече дванадесет години живее в Лондон и работи в градското метро. През 2018 г. издава последната си стихосбирка „Сърце в ремонт“, която е представена в много български градове, а през есента на същата година се състои премиерата ѝ в Българския културен център в Берлин.
Г-н Терзийски, Вие сте един от българските певци на любовта, истински бленуващ минезингер… Пишете най-изискани строфи за най-святото чувство. Създаването на дете не е ли поезията на живота?
Мисля, че създаването на дете трябва да е преди всичко резултат от сливането на две души. Нека триенето на телата да е последното нещо. Мигът на създаването на дете е свещенодействие.
Дали науката някога ще разгадае това чудо? Очевадно е, че то не се случва само на физическо ниво…
Създаването на дете прилича на засаждане на вълшебно цвете, за което се изискват благодатна почва, търпение и грижливи ръце.
В България много двойки имат репродуктивни проблеми. Според Вас какви са причините за това? Не разгневихме ли Бог?
Мисля, че стресът и динамичният ни начин на живот оказаха известно влияние върху хората, решили да създадат нов живот. Храната, от друга страна, не е толкова чиста. Колкото до Бог – той е милостив. Смятам, че ръката му е винаги протегната над нас.
Не мислите ли, че в света не достига любов, за да се случва чудото на зачатието? Или греша…
Понякога липсата на любов, копнежът по нея, ражда безсмъртни шедьоври в поезията, в изобразителното изкуство. А чудото на зачатието, неразгадано до днес, ще продължава да свети и очарова като близка и същевременно далечна неоскърбена звезда.
Една поговорка казва, че „който има деца – плаче, който ги няма – също…“ Как ще коментирате това?
Който има деца – има грижи, който няма деца – не е лишен от други грижи. Лично аз не бих плакал, ако остана без деца, бих предположил, че такава е волята Божия. Ако имам дете някой ден с любима жена, бих искал да се казва Богомил.
Някога за любов хората плащали с любов. А ние, човеците на 21 век, като че ли плащаме по друг начин… Какъв е той?
Не умеем да общуваме, скрити зад таблети, телефони и компютри, плащайки всичко това със самота, с убийствена самота.
Изглежда, че любовта е много сложно нещо. Живеем във време, когато малко се обичаме, устремени към пари, воля за власт, нечестност, хитрост, кариеризъм. Това не ни ли прави нечовеци?
Казано е, че който има любов, има всичко, който няма любов, няма значение какво друго има.
Поживях доста и видях, че всяка любов има край. Защо? Не може ли безкрай…?Всъщност, ако е истинска любов, то тя няма наистина край, защото е гравирана в сърцето.
Какво мислите за съвременните мъжко-женски отношения в България? Наред ли са нещата?
Мисля, че съвременните хора търсят и залагат най-вече на сигурността, да стъпват на твърда земя. А романтиката малко по малко отстъпва на битовизма.
Какво не Ви харесва в българския мъж и жена? По какво се отличават от англичаните?
Все още е запазен патриархалният модел в българското семейството – мъжът има тежка дума, домашното насилие не е отделен случай. Жената от своя страна понякога изнася цялата тежест по отглеждането на децата, изземвайки функцията и на мъжа. Англичаните са по-равнопоставени, поне такова е моето мнение, по-търпеливи в отношенията си.
Вие разбрахте ли жената в нейната същност?
Не мисля. Жената е неустоима в своята енигматичност, не по-малко прелестна в своята уязвимост и ранимост – нали това извиква в нас изконната ни потребност да я закриляме. Зная само едно – жената е най-красива, когато е обичана. Инак Оскар Уайлд добавя: „Жените са създадени да бъдат обичани, не разбирани“.
Много по-лесно е да умреш за една жена, която обичаш, отколкото да живееш с нея. Така ли е?
Да се ожениш за голямата си любов, е дар и проклятие. Да живееш с нея е страшно предизвикателство, но и небесна награда. Но да не забравяме: „Голямата любов деца не ражда“, както заявява големият поет Петър Алипиев.
Как един поет може да посади надежда в сърцата на тези, които с цялата си душа желаят бебе?
Свързал съм много двойки с поезията си. Една от тях е на състудентите ми Ирина и Нейчо Пачеви, които си имат и дечица, живеейки щастливо в родния ми Плевен. Бях им пожелал бебета в стихотворението, което им посветих – значи благословията ми „работи“.
Ако трябва да бъдете небесен пратеник, какво ще ни кажете накрая?
На всички, които са открили любовта, да направят и невъзможното да я запазят, а тя ще им се отблагодари, рано или късно, с най-щедрия си дар – дете.