Аз съм Ваня
Казвам се Ваня Стойчева и по образование и професия съм програмист. В момента съм в отпуск по майчинство с второто си дете, който се сля с майчинството за първото. Същевременно съм студент към Канадския университет по естествено хранене и се занимавам активно с йога. Сътрудник съм към фондация „Ендометриоза и репродуктивно здраве“. Заедно с председателя на фондацията Мария Георгиева поддържаме сайт за хранене и здраве www.health-and-fertility.com. Когато успея да отделя време, качвам съвети и рецепти за здравословен живот и хранене в Инстаграм профила си @simple.living.simple.food. Майка съм на две прекрасни деца на 3,5 и на 1,5 години, грижите за които успешно запълват голяма част от ежедневието ми.
Бихте ли ни разказали накратко за живота си преди диагнозата “ендометриоза” – усещахте ли нещо необичайно в състоянието си?
При мен самата диагноза е доста размита във времето. От самото начало имах доста болезнен цикъл, но майка ми ми обясни, че е нормално да боли и че когато родя първото си дете, болките ще намалеят, или дори ще изчезнат. И така свикнах с мисълта, че жените ги боли, и до 17-годишна възраст бях преминала от боскулизин, през аналгин, течен аналгин и бях стигнала до две сашета аулин дневно, за да преживея болките през първите дни от цикъла.
Кога разбрахте за диагнозата си и знаехте ли нещо предварително за нея?
На 17 направих първата си криза. Това бяха болки, които не ми позволяваха да стана от леглото, дори, за да стигна до шкафа с лекарствата, за да си изпия обезболяващото. Тогава майка ми ме заведе за първи път на гинеколог и се установи наличие на 5-сантиметрова киста. Никой нищо не спомена за ендометриоза. Дадоха ми противозачатъчни и ми казаха, да се върна за преглед след 3 месеца. Спомням си, че лекарката тихичко обясни на майка ми, че ако кистата не се свие от терапията, ще се наложи операция. На мен ми даде един лист с описание на кистата и ми каза да го нося навсякъде със себе си, защото кистата може да се спука случайно и аз да колабирам насред улицата. За момиче на 17 тези обяснения звучаха доста апокалиптично.
Преглед
При прегледа три месеца по-късно се установи, че кистата се е свила наполовина. Казаха ми да продължа терапията още три месеца и това беше. След тези три месеца спрях хапчетата и постепенно болките се върнаха. Отидох на лекар, киста не се виждаше. Обясниха ми, че болките са от сраствания заради инфекция. Започнах антибиотично лечение, което се проточи месеци. Физиотерапия заради предполагаемите сраствания – никакъв ефект. Докато в един момент не се видя отново голяма киста, която незнайно как беше убягнала на лекарите до този момент.
Отново започнах терапия с противозачатъчни. Този път потърсих още едно мнение, при една възрастна лекарка в Александровска болница. Тогава беше първият път, когато чух термина ендометриоза. Получих доста неясно обяснение какво представлява ендометриозна киста, както и как така се е появила там.
На 21
Бях на 21. Студентка в университета с планове за кариера и професионално развитие. Беше ми обяснено, че най-доброто лечение на това състояние е бременност. В този етап от живота ми, реакцията ми беше да им се изсмея. Деца? Сега? Част от проблема беше, че лекарката не можеше да ми каже със 100% сигурност, че това наистина е ендометриозна киста. Да, изглежда като такава, но единственият сигурен метод е операция и биопсия от тъканта. А аз не се чувствах като човек, който има нужда от операция. Имах болки в първите дни на цикъла, но кой ли няма? Болки, от които не можех да дишам и оцелявах на няколко пакетчета аулин, както и много сериозни храносмилателни проблеми, които изобщо не свързвах с месечния си цикъл. Но това настрана. Възприемах болките като нещо нормално.
Какво лечение приложихте? Как преминахте през този етап?
Отново минах на противозачатъчни и тръгнах от лекар на лекар, а кистата ту се виждаше, ту не. В един етап дори ми казаха, че просто имам поликистозни яйчници и трябва да пия поне две години противозачатъчни. От хормоните напълнях доста. Ядях по много и не спирах да изпитвам глад.
Какво се промени в обичайния Ви начин на живот, след като преминахте лечението – спорт, начин на хранене, нещо друго?
Ходех редовно на народни танци, но те не помагаха с поддържането на теглото ми. Започнах да тествам различни диети, да чета книги за детоксикация. Попаднах на книгите на д-р Атанас Михайлов, на лекции и книги на д-р Гайдурков и Лидия Ковачева. Постепенно пред мен започна да се разкрива съвсем различен свят на здравето – здраве чрез храна и движение. Здраве чрез единство на ум и тяло.
Кога решихте да имате дете и как “преборихте” ендометриозата?
Омъжих се на 27. Година по-късно със съпруга ми решихме, че сме готови да имаме дете. Оказа се, че това далеч не е достатъчно условие, за да се сдобие една двойка с бебе. Имах едно наум, че кистата може да се е появила отново и реших да се консултирам с лекар, за да ми потвърди, че всичко е наред. Лекарят, когото посетих, ми каза, че имам доминантен фоликул на левия яйчник, който скоро ще се спука, и ме изпрати с чувството, че съвсем скоро ще видя двете чертички на теста за бременност.
Оказа се, че нещата не са толкова прости. Най-малкото, че за да се потвърди, че всичко с цикъла на жената всичко е нормално, не е достатъчен един преглед, а няколко, и то дори не само в рамките на един месец, а поне на два или три поредни месеца.
Без успех
Измина една година от този преглед в безплодни опити да забременея и в тази година психическото ми състояние все повече се влошаваше. Имах чувството, че всяка моя приятелка е бременна, и то от първия опит, а при мен не се получаваше. Всички наши познати не спираха да ни подканят и да ни питат докога ще чакаме, за да си направим едно бебе. Мразех целия свят. Мразех всички безпроблемно забременели жени около мен. Не можех да понасям разговорите за бременност и бебета. И ми идеше да зашлевя много силен шамар на всеки, който ме питаше докога кога ще чакам.
От една страна лекарите казваха, че трябва да се изчака поне година в безуспешни опити, преди двойката да потърси специализирана помощ. От друга страна, кистата и ендометриозата човъркаха съзнанието ми, независимо че киста не се беше видяла. Така стигнахме до ин витро клиника. Има обаче едно огромно НО, което според мен беше ключът към положителната развръзка на тази история. Но там попаднах на лекар, който не беше склонен да започне ин витро процедура, без да е убеден, че двойката има нужда от това и преди да е опитал всички други варианти, за да се случи бременност. Това беше д-р Ралица Сенкова. На прегледите киста не се виждаше, но се виждаше, че аз не овулирам, а задържам фоликули.
Варианти
Опитахме няколко варианта, за да се стимулира овулация, като същевременно аз пиех билки и приемах добавка от мака, които обаче не бях обсъдила с нея. На третия месец овулация се случи, не знам дали заради стимулацията или заради добавките, но бременност не настъпи. Междувременно болките ми се усилваха. Прекарвах часове в тоалетната. Болките бяха съпътствани със силен стомашно-чревен дискомфорт. Каквото и да хапнех в първите дни от цикъла, водеше със себе си още по-силни болки. За да мога да се храня, минавах на супи от недразнещи стомаха съставки. Започнах да изпитвам симптоми, подобни на цистит, по време на цикъл, които отшумяваха, след като кървенето спреше.
На следващия месец при прегледа отново се видя 6-сантиметрова киста. В този момент започнах да разбирам, че най-вероятно няма да успея да забременея, независимо дали естествено или чрез ин витро процедура, ако не се подложа на операция. Но ме беше страх. О, колко ме беше страх, че ще заспя и когато изляза от упойката, може да съм с два отстранени яйчника или с премахната матка. Д-р Сенкова виждаше колко ме притеснява операцията и предложи да намерим болница, където ще се съгласят да я допуснат по времето й. Обсъдихме няколко варианта в България, но нито един не беше възможен. Така стигнахме до решението да се оперирам в болница във Виена, Австрия, с която ин витро центърът поддържаше контакти.
Операцията
Когато стигнахме там, лекарят, който щеше да ме оперира, ме прегледа и каза без никакво колебание, че имам ендометриоза на яйчника, на дебелото черво и на пикочния мехур. Каза ми, че шансовете ми да забременея без операция са около 2%. След операцията ми даваше около 50% шанс да настъпи бременност в рамките на една година. Когато го попитах трябва ли да преминавам хормонална терапия след операцията и колко време трябва да изчакаме, за да подновим опитите за забременяване, отговорът беше, че категорично няма нужда от друга терапия и можем да пробваме, след като мине първият ми цикъл. Това беше мисълта, която ми помогна да премина през операцията и през възстановителния период. Въпреки тежката операция, аз знаех, че скоро ще забременея.
Така и стана. На втория месец след операцията бях бременна. Не можех да повярвам. Мечтата ни се беше случила. Плаках, смях се, после се изплаших. Изплаших се, че мога да навредя на това крехко зрънце, което расте в мен. И спрях да се движа, четях етикетите, внимавах да не изям или изпия нещо вредно, четях как се развива бебето. Изцяло се вманиачих по тази бременност и спрях да живея. И бебето ни също. В осма седмица ни казаха, че плодът е спрял развитие и няма пулс. Плаках много. Наистина много. Пуснах го да премине през мен и го освободих. Започнах да се занимавам с йога. Движението и водената медитация се оказаха моето спасение. Учителката ми по йога много наблягаше на раздвижването на енергията в таза и аз започнах да обръщам внимание до какъв застой не само в таза, а и на цялото ми тяло ме е довела седящата ми професия.
Нов шанс
След три месеца отново бях бременна. Тогава разбрах какво е да „вярваш“, въпреки че за мен това не е правилната дума, по-скоро да „знаеш“ с цялото си същество, че нещо е вярно. Аз знаех, че съм бременна, още преди да видя онези две черти на теста за бременност, които да ми го потвърдят. По време на водените медитации, с които завършваха часовете ми по йога, аз виждах нашето бебе, виждах го как расте и се развива в мен. Този път реших – аз правя каквото трябва, да става, каквото ще. Продължих да ходя на йога. Хранех се здравословно и не четях нищо, свързано с бебета.
И така месец след месец, бебето ни растеше. Д-р Сенкова следеше бременността ми и все ми повтаряше независимо от операцията, да не позволявам на никой да ме убеждава, че не мога да родя естествено. В това отношение се информирах доста. Посетих курсовете за родителство и раждане, водени от Олга Дукат и от Лина Кларк. Информирах се и по повод кърменето. Защото знаех, че освен прекъсването на цикъла по време на деветте месеца бременност, другият начин да прекъсна развитието на ендометриозата е и дългото кърмене.
Най-щастливият ден
И така дойде денят, в който нашият син реши да се появи на белия свят. Това беше най-щастливият ден в живота ми и най-красивото бебе в ръцете ми. Никога няма да забравя думите на съпруга ми, когато след раждането медицинският екип остави порасналото ни семейство насаме: „Ама, той е много красив!“
Въпреки цялата информация, с която се бях запознала, имахме сериозни трудности с кърменето, но аз не се отказах. Макар и с дохранване с адаптирано мляко, успях да кърмя сина си година и 8 месеца и да прекъсна цикъла си за допълнителна година и половина след раждането.
И така от операцията до декември 2018 г. бяха изминали три години, в които аз бях имала цикъл точно 4 пъти. Тогава цикълът ми се възобнови. Със съпруга ми искахме второ дете и решихме, че няма да се пазим, а пък то си знае. И така три месеца по-късно започнах да плача без причина, спеше ми се много, леко ми се гадеше. Мъжът ми ми подхвърли, да си направя все пак един тест за бременност. Колкото и да не ми се вярваше, го направих и двете чертички бяха налице. Отново бях бременна. Подарък-изненада. Не съм си и мислила, че може да ми се случи такова нещо. Без да го мислиш или целиш, просто да се случи. След девет месеца се роди и нашата прекрасна дъщеря. Отново съвсем естествено. Тя вече е на година и половина. Все още я кърмя и нямам цикъл.
Към днешна дата как се чувствате и какво, според Вас, е основното, което човек трябва да приеме и да предприеме, за да се случи желана бременност?
Откакто се родиха двете ни деца, те са нашите най-големи учители. Научиха ме да не се плаша от промяната, а да я прегърна и да я обичам. Промяната е движение, движението е живот. Всичко се променя. И това ще мине. Това е мисълта, която ми помага да премина през трудностите и да знам, че има светлина в края на тунела и че колкото по-трудно е сега, толкова по-леко и прекрасно ще е после. Защото в трудните моменти ние растем. Ако пътят ви е стръмен, това означава, че призванието ви е високо.
Според Вашия опит и социалните Ви контакти с жени с ендометриоза, можете ли да кажете, че ендометриозата засяга определен тип жени и какви?
Моят опит показва, че всеки човек е биохимично уникален и в основата на едно и също здравословно състояние могат да стоят съвсем различни причини. Един може да се храни с нездравословна храна, друг може да не се движи целенасочено, трети може да не е преработил дадени психически травми. Всеки трябва да поеме отговорност за здравето си и да е готов да предприеме необходимите стъпки, за да постигне това фино равновесие в организма си, което наричаме здраве. Както казва д-р Франк Липман: „Здравето е съвкупност от малките стъпки, които предприемаме всеки ден.“
Довършете изречението: “Ендометриозата ми показа, че…”
Ендометриозата ми показа, че болестта е път, който човек трябва да извърви, за да се научи на нещо. Аз се научих да се грижа за себе си, да слушам тялото си, да бъда вярна на собственото си аз. Научих се също, че знанието трябва да се споделя, защото помага на други по пътя им, защото заедно сме по-силни. Не е нужно всеки да страда сам. Ако се огледаш наоколо, ще видиш много хора, които искат да ти подадат ръка, дали със съчувствие или с информация, или дори само с вяра.
Вашите съвети към младите жени, които тепърва тръгват по този път?
Грижете се за тялото си. Чистата среда и вътре във вас, и около вас е първата предпоставка, за да поканите новия живот при себе си. Помислете дали храната, която си осигурявате, е добра за един зараждащ се живот, или би го отровила.
Движите ли се достатъчно? Нашите тела на първо място са създадени, за да се движат. А ние ги слагаме да седят в неестествена поза по цял ден.
Какви мисли допускате в ума си? Мислите ни са сигнали, които водят до физически проявления. Обърнете внимание как реагира тялото ви на дадена мисъл. Стяга ли се, забързва ли се сърцебиенето, или се отпускате и дишането ви се забавя? Това са биохимичните проявления на електрическите импулси, които са вашите мисли. Все още ли смятате, че това, което допускате в ума си, няма значение?
Място за новия живот
Ако сте непрекъснато заети и тичате по задачи, бебето трябва да търси пролука в забързаното ви ежедневие, за да се вмести там. Ако това ви звучи много отнесено, помислете какво причинява стресът на половите ви хормони. Тялото ни е съвършена машина за оцеляване. Ако живеете в постоянен стрес, запасите ви от адреналин и кортизол, които поддържат забързаното ви темпо, започват да се изчерпват. Но тялото ви няма да спре, а ще се опита да ви поддържа, докато „избягате от опасността“. В този момент ще започне да черпи от половите ви хормони и да ги превръща в стресови. Първата и най-важна задача за организма ви е да оцелеете. Продължението на рода идва на втори план.
Изградете си ежедневен ритуал за грижа за себе си. Ако чакате да ви остане време, този момент никога няма да дойде, или ще е само откраднато време по изключение. Открийте какво ви зарежда и какво работи за вас. Дали ще си вземете душ, дали ще отделите време за упражнения и медитация, за четене, или за да си приготвите ароматна чаша чай, отделете това време за себе си. Всеки ден. Джим Куик казва: „Първо вие създавате навиците си, а после навиците ви създават вас. Спечелете първия час от деня, за да спечелите целия ден.“ И ненапразно ви съветвам да отделите този час, за да се погрижите и да заредите себе си, защото няма как да дадете на другите нещо, което вие самите нямате.
Не на последно място, бъдете осъзнати към какво насочвате вниманието си, защото с каквото храните с вниманието си, то расте. Забелязвали ли сте, когато си купите нова кола, как изведнъж започвате навсякъде по улиците да виждате вашата марка кола? Това не е, защото всички тези хора изведнъж са си купили същата марка кола, просто вие сте насочили вниманието си натам. Вярвайте, че вие сте прекрасна майка и вашето бебе скоро ще дойде при вас. Хранете тази мисъл с вниманието си. Както е казал Хенри Форд: „Ако вярвате, че можете, или вярвате, че не можете, във всеки от случаите сте прави.“ Вярвайте в това, което желаете, и то ще бъде.