Кой е той?
Може би най-правилният и кратък отговор на този въпрос се съдържа в две прости думички – Човекът Надежда!
Иначе – роден в София на 7 декември 1970 г. До ден днешен приятелите и пациентите на д-р Стаменов казват, че това е ден за национална гордост и радост! И може би има толкова много истина в това… Да бъдеш „съучастник“ в раждането на ХИЛЯДИ деца в България и по света (никой не може да преброи всичките бебета на д-р Стаменов) – е огромен повод за празник!
Не е потомствен лекар – родителите на д-р Стаменов са инженери, но още като ученик прави съдбоносния избор – да стане лекар. И успява. Докато следва в Медицинския университет, работи като санитар в Родилна зала на „Майчин дом“ и казва, че това са най-поучителните му и незабравими години.
Смело се ориентира към репродуктивната медицина и в студентските си години задълбочава познанията си в тази сфера. Споделя, че „на ин витро се учих и работих в центъра на д-р Йосиф Димитров”. През 2005 г., в клиника „Малинов“, стартира самостоятелна практика. Събира уникален екип и заедно започват мисията си – да помагат на стотиците семейства, които искат, но не могат да имат своя рожба.
През 2013 г. отваря врати и Болница за женско здраве „НАДЕЖДА“ , която д-р Стаменов и до ден днешен нарича „Нашето магазинче за подаряване на Надежда“.
ИНТЕРВЮ С Д-Р ГЕОРГИ СТАМЕНОВ
Най-ценната ми награда – прегръдката на една майка!
Ако се върнете години назад, бихте ли заменили лекарската професия с друга?
Не бих заменил лекарската професия с друга. Може би бих искал да бъда малкия принц. Нищо друго не бих бил. Бих предпочел да съм малкия принц, вместо Екзюпери.
Кой е любимият Ви цитат от „Малкият принц“?
Почти цялата книга ми е в главата. Мисля, че тя е настолна за мен. Няма стая вкъщи, в която да я няма.
Откъде черпите най-много сили и вдъхновение, за да продължавате да дарявате хората с надежда за дете?
От самите тях. От никой друг. Това е кръговрат. Аз им давам надежда, те ми я връщат и никога не се разпилява.
Кои са най-големите Ви страхове в живота?
В момента най-големите ми страхове в живота са бездушието и безкнижовността. Това са двата мои най-големи кошмара, чудовища, срещу които съм се изправил.
Как се борите?
Никак. Пазя гърба си, пазя и околните. За съжаление те са навсякъде. Не давам да ме ухапят. Но ме разкъсва това, че има лекари, които са бездушни, има дори млади хора, които са безкнижовни и без широко отворени очи. Не искам да звуча като някакъв старец. Често се карам с моите дъщери на тази тема и колко много съм против новото време. По-скоро не съм против него, а против скоростта на времето, в което живеем. Забравихме да живеем и виртуалната реалност замени майката природа.
Казвате ли си „По-полека”?
Винаги си казвам „По-полека”. И на децата си го казвам. Никога не карайте в крайна дясна или в крайна лява лента. Карайте винаги по средата, по осовата линия. Нито много бързо, нито много бавно. Но сега всички много бързат, не знам закъде.
С кое свое постижение в работата Ви като лекар се гордеете най-много?
Няма такова. Аз винаги съм казвал, че за мен принципът е като този на Шиндлер, който казва: „Ето тази халка, ако я бях продал, щях да спася още един човек.“ Това е! По същия начин мисля и аз. Ако на още един човек съм помогнал, това е най-хубавото нещо, значи има смисъл това, което правя.
Колко е важно да намериш правилните хора, с които да вървиш напред?
Много е важно, това за мен е всичко. Няма индивидуален спорт в медицината. Тя е отборен спорт. Няма индивидуалности, така както в отборните спортове, като волейбол, баскетбол. Има някой, който води отбора, но колективът е най-важен. Дори да вземеш най-голямата звезда, ако тя не се впише в колектива, си заминава. Нищо не се гради около един човек, гради се около общия дух.
Коя болест при жената смятате за неизлечима?
Когато някой не вярва, че може да му се помогне, той не може да бъде излекуван. И ракът може да бъде лекуван, дори и той. Не във всички случаи, но когато вярваш, че ще бъдеш излекуван , ще се излекуваш. Ако не вярваш, няма как да стане. Като в спорта: не можеш да скочиш някаква височина, ако не вярваш, че ще успееш.
Има ли случай, който ще остави траен отпечатък у Вас?
Всеки един случай оставя трайни отпечатъци върху мен. Има случаи, които човек никога не може да забрави.
Какво бихте казали на хората, които тепърва тръгват по Пътя към своето дете?
Ще кажа, че има край. Да не се плашат.
Коя е най-ценната Ви награда?
Прегръдката на една майка. Нищо друго не искам. Искам да дойде и да ме прегърне, това е най-ценното. Да дойде на ежегодните ни срещи в „Свети Мина“, или да ми каже, че е помогнала на един човек. Не е важно материалното, по-важно е да предадем нататък.
Как отговаряте на въпроса „Как издържаш да работиш толкова много?”
Аз не работя много, аз работя достатъчно. Ако хората определят работата на много и малко, а ние обичаме да го правим, пирамидите нямаше да бъдат изградени. Нямаше да я има Айфеловата кула, нямаше да го има и Ню Йорк.
Как се зареждате?
Имам хобита. Слушам музика, чета книги, ходя по горите понякога сам и това е.
Какъв е в гората д-р Стаменов?
Весел и удивен. Защото човек усеща целия живот около себе си, вижда едни мравки, които носят нещо, птичета строят гнездо и на никого не му пука кой каква кола кара и какво се е случило днес в Народното събрание. Представяш си една вселена, в която всеки си има своето място, работа, и не се интересува от останалите. Не се интересува, че тая мравка няма да отиде в Англия, тя си живее там в гората и е щастлива.
Имате ли настолна книга?
Имам много, не е една. Около 30 книги чакат ред. В зависимост от това в какво настроение съм през нощта, хващам и я чета. Например „Шантарам“ – книга с много сентенции, книга, която човек трябва да прочете. Също така „Илюзии“ на Ричард Бах.
Каква музика слушате?
Зависи на каква възраст съм.
И как се промениха музикалните Ви желания във времето?
Едно време слушах метъл и рок. Сега слушам UB40. Предпочитам нещо спокойно, което ме кара да мисля, което не ме напряга. Али Кембъл, бившият вокал на UB40, пее като бог. Или Роби Уилямс – мой добър приятел.
Как живеем ние, хората в България?
В България сме обърнати или назад, или напред, обърнали сме си гръб. Гледаме в различни посоки. Аз това уча от природата, от животните, че трябва да се живее на мига. Това, което е назад, е било и си е там, а това, което е напред, е в мъгла. Всички живеят с някаква мисъл, че ще спечелят милион, или, че ще заминат някъде. Не гледат в това, което е в ръцете им. Другите гледат назад, какво е било. И като едните гледат назад, другите напред, те не се гледат в очите.
Смятате ли, че българите мрънкаме повече, отколкото трябва, и затова не ни се получават нещата?
Отговорът е във въпроса Ви. Това, което ми прави напоследък много силно впечатление, което е застъпено при младите, дори и при моите деца, е, че ние забравихме да се извиняваме, забравихме да казваме „Съжалявам, виновен съм.” Когато не се извиняваш, не съзнаваш вината си. Търсиш оправдание другаде. Не казваш „Аз мога да го направя”, а търсиш причини защо не си го направил и кой ти е попречил. Вместо да кажеш: „Сбърках, ще се върна на трасето и този път ще го скачам както трябва.” Това е лошото, да не вярваш в себе си и да търсиш вината другаде.
Имате ли си пътеводна звезда?
Надеждата е пътеводна звезда. Тя е като светулка. Не е път, а е светлина. Тук ще кажа – и съпругата ми Надежда.
Т.е., съгласен сте, че зад всеки успял мъж стои една силна жена?
Която е учудена, или по-точно удивена, защото никога не е очаквала, че такова нещо ще се случи.
Как бихте подредили думите Вяра, Надежда, Любов?
Аз вярвам във Вярата и Надеждата, не вярвам в Любовта. Не говоря за любовта между мъжа и жената. Любовта в момента е превърната в съвсем друго нещо. Не вярвам в любовта, защото тя и приятелството се купуват с пари. Любовта не се учи: или го имаш, или го нямаш. Как да научиш някого да обича, ако го няма в сърцето си?
Какво не можеш да си купиш?
Здраве не можеш да си купиш. Не можеш да си купиш щастие нито в преносен смисъл, нито в пряк. Радвам се на всеки един миг от живота си. Както има една алегория „Твърде малко бонбони останаха в купата“, така и аз се радвам на всеки един миг, в който имам възможността да живея. Не правя разбори, гледам само пред себе си, в ръцете си, в тази светулка, наречена миг.
